- Йордане!?
- Да, татко.
- Каква е тази странна двойка по физическо? - с електронните онлайн дневници нищо вече не остава скрито. Отнеха и това неприкосновено лично пространство на човека, собствените му оценки. Не върви на добре светът. И щом не можеш да си скриеш двойката за седмица, две, три, четири, значи скоро ще се свърши с този свят. Ще настъпи Апокалипсисът. И тогава вече никой нищо няма да може да скрие.
- Ми карат ни да играем хора. Дайчово, еленино, право, дунавско, не знам още какво.
- И?
- И – няма да им играя хоро. Това е.
- Добре.
Човекът погледна сина си. След това си приготви един ментов чай на газения котлон. Изпи го на терасата, на малки глътки, докато наблюдаваше гарваните в небето. През април дори те изглеждат някак по-светли. И като си допи чая, влезе в стаята и рече на сина си:
- Вземи лист и химикал, моето момче. Ще запишеш думите ми, ще се подпишеш ти като техен автор и утре ще занесеш листа при директора. Може и да няма ефект, ние сме длъжни да го направим. Разбираш ли? Не бива да мълчим, когато става въпрос за убеждения. Ти не бива да мълчиш винаги. Когато имаш да казваш нещо, кажи го! Готов ли си, татко?
- Да, татко. - Осмокласникът беше свикнал със странностите на своя родител и се зае да записва дълбокомъдро, но с лека досада.
- Уважаема госпожо Директор, причините, поради които не желая да танцувам български народни танци, са осъзнати, идеологически и естетически. Моля да отбележите това, а също и фактът, че моите родители са известени и одобряват решението ми. Уточнявам, за да не остане впечатление, че нежеланието ми е вид своеволие или проява на неуважение и безотговорност. Държа да ви обясня своята позиция, след което се надявам да преразгледате нанесената ми слаба оценка по ФВС.
Хорото е колективен танц, но въпреки това няма приобщаваща и обединяваща роля, не символизира обединение, дори напротив, в него се отразяват най-порочните страни на националния ни характер. Ние, българите, за съжаление не сме колектив и като че ли не можем да се научим да бъдем. Ние сме само сбор от индивидуалности и днес не съществува никакво лепило, което да ни превърне в общество. При нас я няма приемствеността на ценностите. Такава у други народи се наблюдава с векове, въпреки че техните страни са имали различни имена в миналото, сменяли са се и там режими и форми на управление. Тук обаче нишката е прекъсната. Всяка следваща власт прехвърля вината на предишните и отрича всички предходни добри постижения, започва от нулата. Виждали ли сте картината „Селянин“ от Стоян Венев? Човекът гледа начумерено, изпод вежди, знае, че го лъжат и изражението му казва точно това – няма да мине! Той е практичен и оцеляващ, той е Санчо Панса, но без неговата наивност, щото е от Балканите. И ето този селянин се хваща на хорото, когато има празник. Но този негов акт е само символичен. Той в действителност не може да понася много от хората, с които играе. През няколко души от него на хорото се е хванал и бирникът, когото иначе би удушил с ръцете си.
Аз не желая да бъда част от такъв танц, който в историята е натрупал различни значения. Не мога да си позволя лицемерието да танцувам с хора, с които иначе не си говоря. Защото нямаме какво да си кажем, защото сме от различно тесто, защото ми е противна някоя тяхна черта.
Обаче не – всички задължително на хорото! Като мечки! Хайде танцувайте, ще има шестички. „Хайде танцувайте“ са викали и главорезите на ония 50 момчета в село Бояджик през 1876, за награда ги е чакала смъртта. Танцът на унижението.
Танцът на корупцията. Не сме общество, не спазваме правилата, лъжем се, но на хорото се държим за ръце, всички заедно, потисници и оскърбени, чорбаджии и бедняци, измамници и измамени. Не един до друг, но все пак през двама, трима, десетима, се свързваме в един и същи танц.
Не желая да бъда част от тази игра. Моля да ми разрешите да участвам в друг спорт по ФВС, например тенис на маса или баскетбол. С уважение и така нататък.
Автор: Николай Фенерски
На снимката: Картината "Селянин" на художника Стоян Венев, 1972 г.
