Може да ви се стори, че иронизирам, обаче съм напълно сериозен („сериозен” се родее с думата „сириза”- в Гърция така се казва една крайно лява популистка партия във възход, за създаването на каквато в България от микрофона на БНР от месеци пледира колегата Петър Волгин):
ДОЛУ РЪЦЕТЕ ОТ ВОЛГИН!
С тревога научих, че е било оспорено правото на колегата Волгин да призовава колкото си иска от държавния радиомикрофон за създаване на крайноляв политически проект, сякаш е втора ръка журналист спрямо Николай Бареков от също така подкрепящата ( и преди и сега) властта ТВ7. Имало е препирня в комисия на Народното събрание, където е привикан някакъв си Георги Лозанов, пълен лаик по въпросите на медиите, но въпреки това назначен за шеф за Съвета за електронни медии (СЕМ).
Лозанов е бил разгромен и разобличен като цензор от медийния специалист и борец за свободата на словото депутат от БСП Антон Кутев, който с пълно основание е поставил остро въпроса защо СЕМ се е фокусирал с упреци за липсата на плурализъм върху предаването на колегата Волгин в БНР „Деконструкция”. Нима Кутев не е прав - отвсякъде се лее проправителствена пропаганда, маскирана под какви ли не форми, а точно честният в своята праволинейност Волгин да бъде фокусиран като досадна муха в хербарий!?
Друг път съм си позволявал да не се съглася с др. Кутев (веднъж дори написах неуважителното „късно е либе за Кутка” – виноват, признавам си!), но дойде време да го подкрепя. Колегата Волгин не просто трябва да бъде оставен на мира, но е наложително да му се даде допълнително време за изява със специален закон, който да налага откровеността му като еталон в публичното говорене. Ако това не бъде направено незабавно, има опасност при оставка на кабинета Волгин да се окаже в опозиция и да претендира да се окаже прав. При което Бареков ще ни се види забавен телевизионен клоун на фона на ленинския интелектуален потенциал на революционера Волгин, доказал на фронта правителствения провал своята правота в битката срещу доконструкцията на статуквото.
Волгин не просто е искрен, а направо изразява съкровените помисли на софийските потайности във властта. Цепи по вълните на проправителствената пропаганда с отчаянието на волжки съветски бурлак по волгодонския канал. В Канал едно трябва да го пуснат да громи глобалистите, либералите, Запада и най-вече големия сатана САЩ!
Колегата Волгин олицетворява бродещия призрак на болшевишкия реваншизъм, но без някакви си олигавени от европейска слуз социалдемократически смокинови листа. Той е обобщение, за да не кажа еманация (че ще ми се обидят за сложната дума достопочтените почитателки на колегата) на най-истинското самопризнание за това, докъде може да стигне един журналист в отрицанието на реалността, заради свободата на славата.
Славата да си смел борец за свободата на словото, което никой не ти отнема, оспорва или притиска, е голяма работа. Тя трябва да стърчи като доминиращо оръжие на съветски окупатор над центъра на София, за да виждат всички низши български организми за каква висша цел става дума. И никакъв демонтаж и деконструкция на предаването му не бива да има, за да не му се отнема свободата му на славата.
Колегата Волгин е говорител на статуквото и е адски полезен в това качество, което със сигурност увеличава количеството на отвратените от него (от статуквото, а не от колегата Волгин, който работи яко за това отвращаване). Ако му се попречи, ще бъде превърнат в жертва, което той жадува, за да стане първия по рода си ляв екстремист, породист журналист, репресиран за волнодумство в залеза на прехода от болшевизъм към повече такъв в наше време.
И трябва да му се признае: старае се в това отношение повече от Кеворкян, Карбовски или други по-дребни подобия на (пропа)гадния фронт, като носения от студио на студио млад др. Александър Симов от в. „Дума” например (същият не случайно непрекъснато се позовава на чичо си Волгин като на върховен жрец).
Волгин ни е нужен като (протуберансите на) слънцето и разредения въздух на върха на чистата, неприкрита пропаганда, за да не може утре някой от днешните управляващи лицемери да се оплаче със задна дата от липсата на медийно обслужване по нанадолнището, по което ни водят.
Автор: Иво Инджев
