Ден 1-ви: Мило дневниче, днес искам да ти споделя, че всяка сутрин ставам с желание. Дори преди алармата на телефона да ме е стреснала с гръмкия си звук. Още в 07:30 ч. съм на крак. Да не закъснея. Набързо си правя сутрешния тоалет, обличам се и почти припкайки включвам кафемашината да загрява. През това време пускам телевизора и усещам пеперудите в стомаха си - само да не окъснея! Правя си кафе с бързината на светкавица и ето, че се настанявам удобно на дивана. Излиза той. Генералният изпълнителен директор на генералното управление на Република България (била някога "Народна"). Стои там величествен и безкомпромисен. Предстои ни нова среща в 17:00 ч.
.........
Ден 23-ри: Мило дневниче, влюбена съм. С всеки изминал ден привързаността ми към сутрешните ми срещи с него става все по-силна. Как умело успява да се измъкне от неудобните въпроси и колко отговорно се отнася към ситуацията. Очакваме пикът на заразата. Малко ме е страх, но знам, че той ще ни пази. Вече се виждаме малко по-рядко - само сутрин. Преживявам някак си това ограничение - всички правим жертви в условията на пандемия.
.........
Ден 49-ти: Мило дневниче, вече имаме само 30 минути сутрин да се насладим и да се порадваме на любимците си от "Шоуто на Вируса". Не знам защо ограничиха още времето на нашите срещи. Може би, наближава краят на пика, който още очакваме. Рекоха и отсекоха - само половин час, кой питал, питал. Който не - да е. И утре е ден.
.........
Ден 55-ти: Мило дневниче, пикът пак наближава. Контролно-пропускателните пунктове още са в действие, но мерките са разхлабени. Разрешиха разходка в парка. Чудя се дали и аз да изляза, или да си остана вкъщи до край. По-добре да си стоя у дома, за да не изпусна някой епизод от "Шоуто на Вируса". Пък и така ми е добре. Е, верно парите са на свършване, но нищо, ще се зареждам с духовна храна.
.........
Ден 199-ти: Мило дневниче, вече наистина очакваме пика на заразата. Този път бил близо. Страхувам се. Храна няма. Пари няма. И пика го няма. Кафето свърши. Въпросите - и те. Участниците в брифингите оредяха. Започвам да се питам има ли живот и след короната...
Месец след месец и седмица след седмица отминават в очакване. Живеем от 08:00 ч. днес до 08:00 ч. утре. И от утре до новия ден. Вместо да броим седмиците, оставащи до пътуването ни до морето, ние сме в непрекъснато очакване на обратното преброяване на часовете до следващия брифинг за коронавируса. Сякаш скоро ще се взривим. От толкова ежеминутно повтаряне колко е ужасяваща и опасна ситуацията у нас, внимавайте да не се превърнем в държавата с най-много инфаркти и инсулти, вместо със заболели от COVID-19.
Възникват и множество въпроси. Дали съкращаването от два на един брифинг дневно има нещо общо с настъпващото масово разпространение на заразата? Да не забравяме, че първо бяха насрочили брифингите за вечерта в 17:00 ч. А после това отпадна и решиха да се провеждат в 08:00 ч. сутринта. Доколкото се познаваме и това, с 30-те минути, няма да издържи дълго. Дали ограничаването на времето за провеждане на сутрешния брифинг има нещо общо със свободата на словото у нас? Изобщо скоро ще продължи ли да има брифинги, след като вече мерките са леко поразхлабени, а ние още тепърва чакаме пика на заразата?
Едно е сигурно: намаленото количество работа значи повече публика за брифингите. Иначе щеше ли да има смисъл да се показват по телевизора?
* Текстът е с хумористична насоченост, специално в частта за дневника - в днешни времена това е важно да бъде предварително уточнено!
Автор: Моника Георгиева
