Днес планираме да посетим Халактирския плаж на североизток от Петропавловск. Пътят след столицата бързо се превръща в черна ивица кал, камъни и сгурия, виейки покрай живописните хълмове на Камчатка. Полуостровът е бил забранен за посещения от чужденци, а и руснаци до 1991 г, тъй като тук е имало множество военни обекти.
Първата ни спирка е именно такъв – укрепени позиции за танкове в един от хълмовете, гледащи към пътя за плажа. Слава като малък е идвал често тук, търгувайки с войниците водка срещу дизел. Сега танковите окопи и бункери са следите от това военно поделение. Концепцията на армията била, че американците ще нападнат Камчатка през този плаж и затова са построени множество отбранителни съоръжения.
Самият плаж е толкова далеч от всякакви войни. От една страна природата тук е създала изключително място – черен, като катран, пясък, заради огромното количество желязо в него, мие водите на бурния Тих океан.
Апропо, въпросният пясък, се ползва масово през зимата по заледените пътища на Петропавловск, затова булдозери и самосвали шетат из част от пясъчните дюни. Безкрайната пясъчна ивица и силни ветрове са привлекли един куп училища по сърф, след тях ята съвременни юрти и палатки за посетителите. Дюните са осеяни с билки и най- вече шиповник – по нашенски шипки, но с размери, непознати за нас – като средно голяма слива. Хапваме малко плодове на розата, които лъхат на познатия шипков мармалад.
Вълните на Тихия океан блъскат яростно по писъка, докато самотен сърфист се опитва да се изправи на дъската. Мястото е идейно, някой би го нарекъл и хипстърско, заради скелетите на жилища на местното население – ителмени, оставеното в пясъка работещо пиано или дървените, плаващи във въздуха риби.
В Камчатка, преди да дойдат руснаците, са живели основно два народа – ителмени и коряки. Слава ни разказва за начина им на живот, за конфликта им с казаците, които стъпват на Камчатка през 17 век, за начина им на живот.
Например ителмените считали, че ако една жена има много мъже, това говори само добре за нея. За да е толкова привлекателна, очевидно значи, че е добра домакиня, шие добре, умее да готви и прочие. Ителмените имали и хитроумен дизайн на шатрите, в които живеели, който позволявал при много натрупан сняг да могат да излизат, както и да влиза свеж въздух.
Оставяме плажа малко назад, за да се изкачим на близка стръмна скала, от която се вижда целият залив. Следи от поредните военни укрепления бавно потъват в горите, завземащи част от дюните. На юг се е ширнало голямо езеро, свързано с океана от малка река и провлак. Тук до 50-те е съществувал поредният трудов лагер – ГУЛАГ. За разлика от много други подобни лагери, този не бил охраняван – считало се, че затворниците няма къде да отидат. И не са били далеч от истината.
Стигаме до ръкава, който свързва езерото с океана. Група мъже са разпънали мрежи и заграждат входа на езерото, за да хванат сьомгата, която влиза откъм океана. Бракониери. Нищо необичайно за Kамчатка.
Следваме ги, докато влачат мрежите до устието на потока, вливащ се в Тихия океан. Единият ни гледа възкисело, изглежда почерпен от сутринта. Стигаме до финала – мрежата е затворена, вътре 10-ина сребристи тела се мятат. Единият от товарещите позира с една риба, след което подвиква: – благодаря, че ме снима, приеми подарък от мен – една риба, и ми хвърля една сьомга. Аз се стъписвам първоначално, но в крайна сметка приемам подаръка и в замяна подарявам кутия цигари. Спираме се да поговорим. Пийналият му спътник пита от къде сме и като разбира, че сме от България клати неодобрително глава. Имал апартамент в Сочи, но Камчатка и края на света били за него рая. Юнакът, който ми подари рибата, пък казва, че политиката е глупост и няма смисъл да я обсъждаме. Разделяме се приятелски, Слава получава току- що уловена сьомга за вечеря.
SIX-A с нова експедиция до подбрани точки в Азия
А нашата вечеря е нещо друго специално, което сме обсъждали дълго, преди да дойдем тук. Децата от моето поколение четяхме много Карл Май. В повечето му книги, когато героите убиваха мечка гризли, най- хубавата част за ядене, бяха лапите. А ние сме в страната на мечките и затова още преди да тръгнем, бях помолил Слави да намери ресторант, в който предлагат мечи лапи. И той намери, а ние предплатихме. И тази вечер беше нашата галавечеря.
Имаме резервация в ресторант Камчатка и в 20 часа паркираме пред ресторанта. Лъчезарно девойче ни посреща на входа, оставаме си якетата срещу номерче и въодушевено влизаме в салона. Погледите на персонала са втренчени в нас – вероятно и за ресторанта е събитие. Отваряме менюто, в което е описана мечата лапа, но срещу предварителна заявка. Сервитьорката ни уверява, че лапата е готова – печена 12 часа и когато решим, ще я изкара, покаже и после върне за нарязване. Поръчваме предястия, но мислите са към онази сладка и недостижима детска мечта с мечата лапа. За втори път привличаме погледите – този път и на посетителите, когато я носят на масата. Постигнали подобен детски блян, трябва да кажа, че вкусът е на комбинация между телешка опашка и свинско краче. Това се дължи основно на колагена, който преобладава. Хубаво е и е хубаво, че го опитахме. Къде е виненият лист, че утре ни чака ранен полет?
