"Едва когато загубим всичко, сме свободни да направим каквото искаме" - Боен клуб, 1999
Ел Камино де Сантяго де Компостела. Или Пътят на поклонника. Води началото си от Франция, преминава по висините на Пиринеите и през цяла Северна Испания достига до едноименната катедрала. В продължение на векове поклонници от цял свят изминават пеш 800 км в търсене. На Бога. На прошка. На смисъл. И на себе си. Това не е историята на Пътя на поклонника. Това е историята на Емил. И моята. И вашата. Тя също започва във Франция.
"Докато подаря всички вещи, минаха месеци. Между другото, повечето от тях на непознати хора, идваха вкъщи, звъняха на вратата, бяха прочели обявата. Матракът остана последен. Апартамента подарих на приятел от гимназията; в момента с жена му чакат първото си дете. Дори съм им гостувал. Веднъж, единствения път, когато съм се прибирал оттогава. Всъщност заминах с раницата, която виждаш под масата – с лаптопа, консерви, няколко ката дрехи, книга."
Интерeсувам се дали книгата случайно не е на Джак Керуак. Не е. Емил, от Париж, на 28 години, е първият ми, за момента единствен, гост от социалната мрежа за издирване на безплатен подслон за туристи и пътешественици. Преди три години Емил работи като графичен дизайнер на четвъртия етаж на корпоративна сграда в централната част на родния си град и живее в собствения си дом на три пресечки от офиса. От прозореца на спалнята му, точно до гардеоба, препълнен с маркови стоки, се разкрива панорамна гледка към града, обладал хиляди клиширани мечти. Днес Емил притежава въпросната раница. Не спи по хотели и не яде в ресторанти. Не работи по трудов договор. Не пазарува от Шанз-Елизе. Понякога не знае кой влак ще хване и под чий покрив и в чии граници ще спи утре. Решава в движение. Но има дом – в общежитие в Бостън, в Индия, в микробус под наем в Андалусия, най-дълго за 4 месеца в таванска стая в Япония, в Хавана, в Сантиаго, в Лисабон, а вече и в центъра на София.
Търсим подходящото време да си взмем отпуск. Резервираме организирани екскурзии и ги проспиваме в автобуса. Дават ни 30-минутно свободно време в центъра на Рим. Екскурзоводът разказва легендата за Ромул и Рем, прочел я е в Wikipedia, а покрай нас минават местните хора, поглеждат ни с интерес и хлътват в занаятчийниците и семейните кръчми, които няма да посетим. Отиваме в Милано. На шопинг. Заделяли сме пари. Ще се похвалим на колежката с новото шалче. "Купуваме неща, които не ни трябват, с пари, които нямаме, за да впечатлим хора, които не харесваме."
Добре де, недоумявам аз, но как е реагирало семейството му, как се чувства майка му, когато вместо на коледната трапеза у дома, нейният син посреща празника в стаята на непознат с храна от денонощния супермаркет? "Успявам да се свържа с нея почти всяка вечер – по скайп, по чужди телефони. Понякога ѝ пиша писма. Замисляла ли си се откога хората получават в пощенската си кутия само каталози и сметки? Близки сме, много... Но аз имам своя живот и избор, както тя има нейния."
Имаме всички избори. Избираме между генерал, националист, кебапчия и домакинска тетка. Избираме между Доналд и Хилари. Избираме между безработица и граждански договор със смешни възнаграждения и вечно работно време. Избираме дали да сме сами, или зле придружени. Избираме между изравнителна сметка за парно и all inclusive море в южната съседка. Между обидени роднини в дълбоката провинция и сватба с 200 непознати. Между наем и ипотечен кредит. Между новините и последния реалити формат. Между Литекс и ЦСКА. Между 3D очила за зрелищен екшън и комедия с Оуен Уилсън. Правим избора на стария, непокорния, отвратителния, гениалния и потресаващ Ървин Уелш, заключен в онези парещи и страшни думи, заради които купих почти невъзможната за четене "Трейнспотинг" и не съжалявам. "Избери да стоиш на оня диван и да гледаш умствено-затъпяващи телевизионни състезания, докато тъпчеш полуфабрикати в устата си. Избери накрая да се разложиш, пикаейки в мизерния си дом. Нищо повече от недоразумение за егоистичните, шибани изчадия, които си създал, за да те заменят. Избери своето бъдеще. Избери живота... Защо ми е да правя всичко това?"
Две бутилки кианти по-късно. С леко завъртяна глава – от думите, от куража, от кислородното отравяне, което причинява вдишването с пълни гърди на живота, който е заключен отвъд вратата на уюта ми. Ще излъжа, ако отрека, че ми минава през ум да демонстрирам традиционното родно гостоприемство в неговите по-нетрадиционни форми. Не. Би убило момента. А и сме възпитавани с десетилетия да не се излагаме пред чужденците. Остроумен и висок, леко свенлив и синеок. Далеч по-чист от хората, притежаващи собствена баня, които срещам всяка сутрин в метрото. Не проумявам как е възможно да си няма приятелка. Да оставиш зад гърба си всичко и никого, за да бъдеш независим, е приемлива загуба, цената на мечтите. Според него. Да оставиш зад гърба си всичко и хората, с които сам си свързал живота си, за да бъдеш независим, е грях. Според двама ни. Не отрича, че вероятно ще дойде моментът, когато реалността ще набере номера му и ще си го повика обратно, за да бъде порядъчен, уседнал, - бяга от думата "обикновен" - семеен човек. "Но ако беше ти, би ли ме чакала?"
Чакаме. Правилния човек, правилния момент, правилната възможност, правилната ситуация. Промоцията на кренвирши в кварталната верига магазини. Удобния момент да питаме жена си дали през уикенда да излезем по мъжки. Нова работа, преди да напуснем старата. Не скачаме в дълбокото без спасителна жилетка. Не хвърляме картите, преди да сме сигурни, че печелим раздаването. "Цяла седмица чакаме да стане петък, цяла година – да стане лято, и цял живот – да сме щастливи".
А дали причината за решението му е, че не е бил щастлив. Някоя жълта история, някоя лична драма. Питали са го вече. Не може да преброи колко пъти. И отговорът все така се събира в пет думи. Имал общественото щастие, предпочел своето.
Понякога работим като юристи, банкери, телевизионни звезди и лекари. Подреждаме стени от сертификати зад бюрата си от масивно дърво. Живеем с програмисти с джипове и с мили интериорни дизайнерки, които готвят прекрасна мусака. Имаме живота, който баба ни и дядо ни очакват да чуят по телефона за нас. Флиртува ни се с творческия безпорядък. Подвига ни се от интеграли, алинеи и заверени копия. Предпочитаме да ходим пеш и не ядем мусака. Ще свием безразлично рамене, ако програмистът избяга с дизайнерката. Друг път продаваме цветя, влюбваме се в пияния герой на Буковски и сме щастливи. Но по телевизията не излъчват щастието на цветарите.
След точно 46 часа продължава. Към Пловдив, а оттам, преди Румъния, към Бургас и Слънчев бряг. Не успявам да го разубедя от последното. Реалността в легендите за безпаметно опиянени хора, припаднали по улиците и за евтина забрава, е нещо, което признава, че още не е виждал. Няма легенди, казвам, всичко е истина.
В прашното спокойствие на отведнъж притихналата стая над един пръст изстинало еспресо се мъча над следното нерешимо неравенство – от статуквото на колко нормални зависи независимостта на един луд. Колко стандартни души всеки ден завъртат кормилото на Земята, колко ръце чертаят рамката на шаблонното щастие, за да я има опцията един да кара в насрещното и да оцветява отвъд контура? За да построят този свят и човек като Емил да го обиколи. Целия. Но никога не съм била добра в изчисленията. Мисля си - пътят, по който вървим, е винаги път на поклонника. Зависи кой на какво се покланя.
Автор: Лора Младенова
