След като цял днес сме скитали из калдери и гейзери на север, преди това сме имали само едно нормално спане, след нощен полет през 4 часови зони, малко преди полунощ на ден 10 се екипираме за нощно изкачване на Авачински- активен вулкан близо до Петропавловс.
Слава ни инструктира, подписваме се, че сме наясно с рисковете и опасностите. Правилата са му прости: не се отделяме един от друг при каквито и да е условия, а ако някой не може да продължи, връщаме се всички. Той води, след него съм аз, Димо е трети. За да няма съмнения, слабото звено в четата съм аз, тъй като съм главно офисен човек.
Трябва да изкачим около 10 километра с денивелация 2000 метра. Сухите цифри нищо не значат, преди да поемеш по тази наша си Голгота. Челниците са включени, почти пълнолуние е, раниците натоварени, щеките наострени, дебелите дрехи са прибрани. Тръгваме при температура 7 градуса към неизвестното. Целта ни е да сме на върха за изгрева, екстремалното изпитание за духа и тялото идва като бонус. Слава никога не е правил подобен преход с чужденци, което обяснява безмълвния му поглед, който крещи: Защо, бе, хора?!
Първият един час минава що-годе в нормално темпо. Изкачванията са остри, теренът много неблагодарен- вулканична сгурия и пепел се редуват с големи скали. Пробвам да вървя без челник- луната е достатъчно ярка, зад нас постепенно оставят базовия лагер, а след това и Камилата- малка двугърба планина досами съседният вулкан - Корякский, който е с класически конус и височина почти 4000 м. Нашият вулкан също е бил с конична форма, но сериозно земетресение срутва част от конуса в самия кратер. Темпото е прилично, приказката върви на пресекулки. Това ли било, самоуверен глас злорадства в главата ми, докато не започва вторият час.
Все по- често срещаме снежни участъци, а изкачванията изглеждат все по- безкрайни и все по- стръмни. Краката някак си машинално се движат, но дробът жадува за все по- големи количества кислород. Вятърът постепенно се усилва, температурата обратнопропорционална-пада. Фокусът ми е на 40 см под носа, вперил очи в черно-белия терен. Опитваме се да не спираме, а ако има мрън от някого, да намаляме темпото. Липсата на сън само прави нещата невъзможни- цялото ти същество жадува само едно-да полегне за 2 минути. Мускулните болки са нищо пред накъсаното дишане, пронизващият вятър няма значение, опитваш се да пазиш равновесия при всяка крачка, загубил представа за време и пространство. Всяка крачка е мъка, всяко вдишване е борба, всеки удар на сърцето- гонг в ушите. Съзнанието напевно повтаря как трябва да си легнеш- само за секунда, за миг и да оставиш всичко и всеки за капка сън.
Към 3 часа след полунощ правим малък бивак по средата на пътя - тук ще починем 15 минути, ще хапнем и ще презаредим, защото теренът става и по-опасен и по-труден. Слава изкарва термос вряла вода, хайвер, хляб, бонбони и какво ли още не. Аз кротко просто рухвам на една скала и бавно гасна в страната на Морфей, докато се боря за всяка глътка въздух.
Байкал, остров Олхон и Иркутск в компанията на SIX-A
Вятърът е станал ураганен, температурата вече е под нулата. Сгушени на завет, ни тракат зъбите от студа и лекото облекло. Всичко тихо се отдалечава, докато потъвам в собствената си черна дупка. Последните ми мисли са да бъда оставен на мира, а апропо така умират хора из планините, поддавайки се на изкушението на унеса. И тази мисъл не поражда каквато и да е тревога, само успокоение, покой и мир, каквото е останало от съзнанието. - Трябва да се връщаме- чувам някакво ехо, идващо от друг свят- Сашо, ставай! - Че защо, всичко върви по план - измрънквам. - Не изглеждаш добре, нямаме избор! - е твърдият отговор. Насилваш се да изскочиш от черната дупка, защото е само за малко - да успокоиш дружината и пак кротко да потънеш в забвение.- Почиваме и тръгваме на обратно!- чувам пак и тези думи, като че ли започват да отдръпват пелената върху разума ти, за да осъзнаеш чутото и идващите последици. Оглеждаш се в очите на другите двама и гонг връща цялото ти, потънало в забрава, съзнание.
Аз предложих това щуро изкачване и аз ще го проваля. Нямам такова право, а отговорност да направя каквото мога, за да стигнем върха! Защото ще открадна гледката на изригващото слънце, ограбващо склоновете на вулкана не само от себе си….сепването е краткотрайно, път назад няма. Всичко стана толкова ясно в черния прах на Авачински и тъмното небе на Камчатка. Три черни чая, филия с хайвер и бонбон и съм готов повече от всякога да стигна до края на този път. И да се върна.
Крак нагоре, забиваш щеки, намираш стабилна основа, изместваш тежестта, крачка напред, осветяваш следващата крачка и планираш. И така милион пъти, колкото се налага. Оттук започва най- тежката и комплексна част от изкачването, чувам Слава да обяснява загрижено. Преминаваме остър заснежен склон, от който лесно можем да паднем, после идва предпоследното препятствие - 700 метра стръмно изкачване, последвано от финални 60 метра пълзене. Пътят е трасиран от дебело въже, но то не ти трябва. Крак нагоре, забиваш щеки, намираш стабилна основа, изместваш тежестта, крачка напред, осветяваш следващата крачка и планираш. Колкото трябва, докогато трябва.
Червеното копие на първите лъчи разкъсват мрака точно, когато стигаме върна на вулкана. Температурата е около минус 10, вятърът брули кратера с 50-60 км/час. Ние сме три песъчинки в машината на природата, успели да стигнат там, горе.
Първо снимаме зората, после се преобличаме, но въпреки това студът е смразяващ. Слава има решение. Сред пепелта на кратера се издигат облаци горещи вулканични газове. Бързо сяда в сгурта и си прави полог. Аз не чакам дълго, преди да го последвам. Всичко е толкова сюрреалистично - топлиш се от вулканичните газове, позаровен в прахта, докато всички останали части премръзват от ураганния вятър. Гърлото леко дращи, вероятно от серния привкус на газовете от ада. По - голямата част от кратера е запълнена от вкаменена магма, изригнала преди няколко години. В малката част, непокрита от нея, сме ние, зарити в пепелта. Близо до нас две едноместни палатки се гушат безмълвно в пустошта. Лъчите на слънцето пронизват вулканичните изпарения, позлатяват заснеженото било на вулкана, докато острият вятър ги пуска по склоновете на Авачински. Брат му- вулканът Корякский, достолепно е обвит от мантия сняг, която надолу става сиво-черна, омагьосан от новото Слънце. Всичко е нереално, но най-вече чувството, че го виждаш със собствените си очи, пролятата пот и усилия, победата на волята над физическата билка и мъка.
Сгушени в дъното на кратера, сядаме да хапнем по нещо, допирайки последните остатъци чай и кафе. Умората се мени с удовлетворение в очите ни. Внезапно периферното ми зрение долавя движение – кафяво - сиво същество с вид на мишка изпълзява от напуканите скали. Рязко движение за фотоапарата го пропъжда. Как е възможно тук да вирее живот? Може би все пак животът покорява и най- невъзможни върхове?
Слънчевият диск постепенно доминира хоризонта, за нас е време да започнем спускане. А спускането нерядко може да е по - сложно и опасно, особено на заледен и неустойчив терен, какъвто този вулкан предлага в изобилие. Да, колената ми се разглобиха, да, цялото ми същество не вярва, че това спускане някога ще има край. Но това не може да измести основното чувство, че успяхме да посрещнем слънцето в самия небосклон, на върха на Авачински.
Влачейки се надолу, срещаме десетки, тръгнали да изкачват вулкана. - От къде се връщате, питаха те. - От върха, отговаряхме вяло. - Че кога сте се качили, и докато питаха, си отговаряха сами, машинално повдигайки вежди.
Около 14.00 часа се довличаме до колата. Изминали сме около 23 километра с денивелация 2000 м, като сме стартирали малко преди полунощ. Газили сме през огън и лед, минусови температури и ураганен вятър. Жената на Слава ми е писала и звъняла - явно притеснена за нас. По - късно ще признае, че е била на минути, преди да звънне на спасителните служби.
Леко преобличане и сядам в колата, за да умра. Но не било писано. Слава ни води сред шубраците, защото какво по - добро от това да си направим барбекю. Вади газови котлони, маса, столове, чаши. Големи късове дива сьомга са опечени пред очите ни, най- заслуженият обяд за нашата чета. Краката туптят неритмично, с ходилата няма никаква обратна връзка, но сме си много добре. Каквото има за ядене е усвоено, каквото за пиене - изпито. Събираме бивакът и тръгваме към пазара на Петропавловс, на лов за крабове. Решили сме вечерята да си сготвим вкъщи.
Десетки щандове с морско изобилие приканят, докато мекият мирис на прясна и сушена риба глади небцето. Пресният хайвер от няколко вида дива сьомга е в баки от по 10 кг. Кога, ако не сега ще тестваш десетки баки хайвер преди да избереш най- доброто. Крабът е купен, следва черен хляб, масло и бира. Водка си имаме от Байкал. Пристигаме вкъщи без да си усещаме мускулите, ставите, връзките. Бърз душ, кратък сън, за да сготвим морската вечеря. Кратка консултация с гугъл и крабът влиза в тенджерата за по 5 минути. Хайверът и хлябът са предястието, има с какво да прекарваме храната и да поотпуснем душата. Въпреки превъзходната храна, мислите ни са все още там, горе, на Авачински!
