Намирането на детето Александър живо е чудо, а спасителите са истински бойци с късмет. Докато по касите в магазините гледах едно от друго по-гадните жълто-кафяви заглавия, аз си спомнях своето участие в издирване на изчезнало в планински парк момиче преди 12 години, докато живеех в Калифорния. Блестяща гимназистка, доброволец и спортист на име Челси Кинг — излязла да тича сутринта и не се върнала. Това разказва на профила си във Facebook писателят Захари Карабашлиев.
Спомням си какво чувствах, докато стотици доброволци крачехме, подредени и организирани от бързо-сформиран и отлично координиран доброволчески щаб, въоръжени с дълги пръчки, с които да бодем високата планинска трева. Чувствах безнадежността на задачата. И си представям какво са чувствали тези доброволци тук миналата седмица, но не са се предали. Респект за Веселин и другите. В този дъждовен следобед сега се разтърсвам в компютъра си — помня, че бях писал нещо за издирването още тогава, препрочитам го такова, каквото е:
“Записвам името си в списък и получавам номер 931, след което се отправям към малко възвишение в средата на паркинга, заедно с около петдесетина души за кратък брифинг. Брифингът дава полицейски детектив: “Здравейте всички!”- започва той със сух, но силен глас. “Здравейте всички и, първо – искам да благодаря на всеки един от вас, че сте тук днес. От името на Челси и нейното семейство и от името на полицейските власти и всички участващи в търсенето...“ и така нататък и така нататък и се шегува, че обича да чува гласа си, затова цял ден, всъщност и вчера цял ден дава брифинги, така че който го е чувал вече да извинява... и така нататък и така нататък... “Безопасността - на първо място. Искам да предупредя, трябва да се внимава за гърмящи змии. След дъждовете някои от тях са навън и са ядосани. Така че, внимавайте. После - оси. Внимавайте за оси, не ги ядосвайте също. Трябва да се внимава също за кърлежи. Въобще – добре дошли в природата!“ Шегува се отново той, шегува се доста този тип, мисля, шегува се, но пък… “Трябва също да внимавате да не влизате в частна собственост. Също в земя на индиански резервати. И във федерална земя. Може да инспектирате визуално местността, но не е разрешено да влизате в нея. Ако забележите нещо съмнително – контактувайте с Центъра за допълнителни инструкции.” Накрая, той моли присъстващите да изчакат за по-детайлен брифинг от друг негов колега и се отправя към следващата група.
Малкото възвишение позеленява отново – сега, когато разноцветно облечените хора се разпръскват. Крача към друга тента, където някой е стоварил дървени каси с портокали и банани, кроасани и... , пластмасови контейнери със Старбъкс кафе, вода, вода, много бутилки вода, разбира се, вода. Глъчта обаче, човешката глъч е толкова силна. С всяка изминала минута идват нови и нови все по-шумни хора, започват да се връщат и групи с пръчки в ръце, кални обувки и мокри крачоли, зачервени и ободрени от физическата активност лица. Мисля, че всичко това започва да прилича все повече и повече на пазар, отколкото на Доброволен център за издирване на Челси.
Над глъчката обаче се издига гърлен глас. Мъж на средна възраст със сламено жълта коса жестикулира към групата от хълма да се събере около него. “Окей, хора, имам...” Той разгъва сателитна карта на някаква местност в ръцете си, върти се, опитва да се ориентира, присвива очите си, опитва да фокусира върху ситно изписаната карта. “... така... имам, всички чуват ли ме? Чуваме ли се всички? Така. Имам една много хубава, кална, шубрачеста, хълмиста, неизследвана още местност за вас. Имам ли желаещи. Трябват ми,“ той паузира, брои на пръсти. “Трябват ми осемнайсет души. Изглежда много хълмисто тук на картата, труден терен е. Имам ли осемнайсет доброволци? Който иска да се пооцапа малко, да се нареди тук на опашка, осемнайсет имена искам, запишете се, ще получите номера и тръгваме. Готови ли сте?” Записвам името си, телефонния си номер, получавам пластмасова гривна с номер 931 и се отдръпвам, за да изчакам останалите.
След няколко минути, пълен мъж с дънки, дънкова риза, дебели сиви мустаци и списък в ръка приближава. “Значи, аз съм Ед. Значи, района изглежда много хълмист, с много храсталаци, има и малка рекичка, която минава през района ни, има няколко имота, предимно с изгорели къщи от пожарите миналата година, труден район е... “ Неговия дебел кренвиршен пръст пътува по картата, прави няколко завоя, преди да паузира пред ограден с червен молив участък.... “... искам да сме много внимателни. Така, колко души се събрахме? Осемнайсет? Добре. Значи, ще паркираме ето тук горе от западната страна, ще се разгънем и ще се спуснем надолу към подножието на хълма, там от север ще трябва да е пристигнала друга група. Искам всички да сме видими един за друг, наблюдавайте внимателно, не се губете от поглед едни други, внимавайте къде стъпвате, гледайте да не изгубим някого някъде, окей? Значи, събрахме ли се всички? Колко станахте? А, двайсе? Добре, ще тръгнем с няколко коли, но първо да видим кой кой е.” Ед прилича на морж. На морж, но без големите зъби, само с мустаците.
“Аз мога да взема седем.” –Вдига ръка висока жена в края на трийсетте, обута в тъмен къс клин за бягане и Nike анцуг. Ед Моржа продължава — ако видим нещо подозрително, купчина, нещо гнило, мърша на животно, трябва, един вид, трябва да ръчкаме отдолу, да видим какво има отдолу. Да не се подмине някое умряло животно само защото мирише зле – едно от изчезналите момичета миналата година е било намерено под трупа на умряло животно, нарочно е било скрито там. Там я скрил убиеца. Та, ако има нещо подозритено- трябва да се обозначи зоната с оранжева лента, да се маркира мястото, да сигнализират на Ед, той да го обозначи на картата, и да се извикат специалистите, за да проверят обстойно. Най-важното сега е да цялата група да се отнася с голямо внимание към най-дребните детайли. А ако видят нещо наистина, ама наистина много интересно, да се обадят направо в Центъра, те ще се радват да ги чуят. И така - не се отдалечавайте един от друг много, говорете един с друг, ако видите съмнително изглеждаща личност, мислете, преценете какво правите, не прекалявайте в реакциите си, но и не подценявайте ситуацията. Разбира се, не трябва да се докладва всяка торбичка от Макдоналдс, но внимавайте да не изпуснете нещо, бъдете дискретни, съсредоточете се, имат ли всички с какво да отидат до мястото за търсене? Има. Благодаря за вниманието. “Кой идва с мен?” казва жената с клина... “ и т.н… Това съм го писал през 2010.
Момичето беше намерено по-късно. Изнасилено и удушено. Убиецът беше заловен. Разбира се, беше имал рецидив с насилие на малолетни. Няколко дни по-късно беше съден. Месеци по-късно се “самообеси” в затвора — такава е участта на всички насилници на деца в американските затвори, намират ги обесени. Но това не върна живота на Челси Кинг. Родителите й успяха да превърнат трагедията си в действие, прокараха промени в закона, губернаторът Шварценегер го разписа, нарекоха го “Челси” закон. Той предвижда много по-строго следене на сексуални “хищници” посягащи на деца. Така работи гражданското общество.
