ПЪТЕЧКАТА или ЗА ТАЗИ КНИГА
Случвало ли ви се е да вървите из свежите и тихо прошумоляващи дебри на пролетна планина? Когато природата е влажна и все още спотаена, но вече съвсем готова да избухне в лудешки смях...
И вие вървите. Следвате голяма, светла и сигурна пътека, по която са вървели хиляди крака на пътници. Тези пътници сигурно в голямата си част са били добри, но скучни хора – така ви се струва. Вие вървите. Много хубави гледки се изпречват пред вас и встрани от вас. Тази пътека неслучайно е проправена оттук – казвате си – ето затова са така хубави гледките и така пленителни картините. И вие вървите. Става ви малко скучно.
И изведнъж пред очите ви, даже не пред, а съвсем в ъгълчето на зрителното ви поле се мярва нещо. Да? Какво е това? Това е началото на една съвсем незабележима пътечка. Тайна пътечка! – казвате си вие. Тиха и скришна. Какво ли ще видя, ако тръгна по нея? Какво ли няма да видя, а само ще предусетя? – казвате си и настръхвате от трепетно предчувствие.
И тръгвате по пътечката...
Ето това е тази поетична книга. Мaлката книга на Снежана. Тази пътечка. Самата нежна, малка и скришна тайнственост, скрита сред шубраците. Вървейки по нея ще срещнете самата Снежана – навела къдравата си и благородна глава, замислена за някого. Никога не питайте за кого. Ще срещнете и още един човек. Себе си. Но по-тих и по-красив отколкото се знаете. Продължавайте напред. По пътечката...
Калин Терзийски
ПУЛС
Прага ми се изтри
от неочаквани
влизания и излизания
на нови запознанства -
илюзия, че си потребен
От старата инсталация
изгоряха всички крушки
и само лампички
забравени по Коледа
между намиганията
залъгват, че има светлина
От недостиг на вятър
се избиха прозорците
противно на законите
стъклата останаха вътре -
да се забиват в петата ми
нощем
когато вървя към себе си
в тъмно тихо
и единственото свидетелство
че съм жива
са ударите на сърцето ми...
