Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Писателят Калин Илиев: Така ми се иска България да не прилича на България

21 септември 2023, 10:01 часа • 3739 прочитания

Г-н Илиев, вашите романи имат контакт с нашия политически свят и стоят на ръба между него и литературния. С какво от позицията на писател бихте допринесли за политическия разговор днес; кое е нещото, което ви се вижда важно и интересно и не можем да чуем от политолози, социолози и други обществени наблюдатели?

Ще бъда „минималист“. Мога да допринеса за обогатяването на какъвто и да е разговор, особено на политически, само с едно – темата за Човека. Посочените от вас специалисти /често и с право иронично наричани Всичколози/ обикновено говорят за парламент, правителство, партии, общество и прочие групи хора, а когато говорят за Човека, това е през функцията му на електорална единица. Да откроим нещата, темата звучи така – Човека и Властта. Те винаги са били противници. Властта по природа се опитва да опитоми и подчини Човека, а той по принуда се съпротивлява. Ако имат любопитство един към друг, то не е за да се опознаят, а за да се победят. Моята симпатия винаги е била на страната на Човека, а властта приемам дори не като необходимото зло, а като проклятие. Зная, това граничи с анархизма, с Бакунин, Кропоткин, в най-добрия случай с Русо. Не се плаша от подобни алюзии. Нещо повече, не мога да разбера младите, как е възможно до гледат овчедушно и толкова конформистки всичко това, което се случва пред втрещените им очи. Всяко поколение трябва да има своята революция!

Нашият преход скоро ще навърши 35 години и някак започва да изглежда не като мост от една система към друга, а като самостоятелна и издръжлива на времето епоха; като устойчива система сама по себе си. Защо се получи така? 

Всяка епоха се прави от хората, а у нас те са това, което са; както беше написал по един друг случай големият Иван Динков: „Сульо, Пульо, Мульо, еди кой си гений“. Първата причина за това отчайващо положение, в което се намираме, се корени в миналото ни на държава на кръстопът. Най-вече турското робство, разбира се, но преди него сме преживели множеството национални опустошения, нанесени върху генофонда ни от десетки орди на византийци, кръстоносци, норманди, варвари, хуни, хазари и така нататък. Допълнително трябва да добавим опустошенията, нанесени от комунистическите насилници веднага след 9 септември, десетките хиляди избити без съд и присъда, вкараните в лагери и затвори. А днес – днес това е емиграцията. В страната ни останаха критично малко хора. До две десетилетия, има такава статистика, България е заплашена да се превърне в социална пустиня, а българите да бъдат сравнително малцинство. Във връзка с казаното по-горе големият поет Кирил Кръстев заключава, че българското племе, поради милионите избивания на млади българи и изнасилвания на млади българки, няма селекция и е обществено негодно, но за сметка на това отделните българи поединично се оправят на всяка точка по света. Образно казано, ние приличаме на уличните кучета и сме особено годни, след съответното обучение разбира се, да бъдем домашни любимци и асистенти на незрящи хора. Навярно ще бъдем подходящи за сношение и с китайци, които активно навлизат на Балканския полуостров.

Преминахме през два ключови протеста: през 2013-та и 2020-та, единият срещу Пеевски, другият срещу Борисов. Представяхте ли си тогава, че кулминацията на тези две мащабни събития, ще е това, което става в момента; големите антагонисти да слагат подписите си един до друг като реформатори в момента?

Дa, представях си и това е описано и в двата ми романа „Пролетта на емигрантите“ и „Пролетта на емигрантите. Морфо“, които предричат тези протести. Героите в тях успяват да възкръснат от пепелта, да яхнат отново вълната, да използват обществената енергия, да се върнат на власт. Имах и аз, признавам, макар и малка надежда за някакъв поколенчески рестарт на гнилата ни система. Но, в края на краищата, антропологията е безпощадна наука – младите, независимо дали са учили в София или Харвард, са попили в гените си конформизма, колаборационизма и алчността/характерна за народи, които са били бедни и никога не са имали столетна наследствена аристокрация/ на своите деди. Например, това което направи Продължаваме промяната, нейното танго с ГЕРБ, независимо от благовидните оправдания, е арогантен, отблъскващ, безсрамен публичен политически разврат пред очите на целия смаян народ. Откраднаха най-ценното, което се беше появявало през последните години в страната ни. Надеждата! А кога тя ще се появи, ще поникне отново и откъде? Тук не говоря за техните избиратели, излъгани като всички нас, а за върхушката на така наречената партия ПП. Кражбата на надежда е като да ти откраднат току-що родилото се бебе. Това е шок, покруса, катастрофа!

В какво се изразяват надеждите ви за някаква по-мащабна промяна; нещо ако не оптимистично, то поне положително като тенденция, което може да се забележи?

Герой на Самюел Бекет от пиесата „В очакване на Годо“ казва на партньора си:“ Ей, ама как все намираме нещо, за да си внушим, че и ние сме хора, а?“ Така и аз – опитвам се непрестанно да измисля, да си нафантазирам някакъв устойчив мотив или повод, който да ми даде надежда или поне илюзия за такава. Взирам се в невероятната ни природа, в красивите планини, езера, слушам вечер щурците, а през нощта песента на птиците и това ме успокоява. Докато не се сетя какво ме очаква на другата утрин, докато не пусна телевизора, докато не изляза на улицата. И в такива моменти така ми се иска България да не прилича на България, така ми се иска! Но знаете ли, някъде дълбоко в себе си имам съмнение в преценката си, може би нещо пропускам, може би има хора, сили и енергии, които не съм забелязал и те ще се появят някъде от мъглявината на последната останала ни крехка надежда, ще изригнат и ще изринат блатото на политическия и морален разврат. Затова се опитвам да помогна на този невидим процес с моите думи, да ги превърна в заклинания. България се нуждае от вълшебство, от метаморфоза, но преди метаморфозата какавидата има цикъл на линеене, а у нас той е твърде дълъг и пеперудата на промяната Морфо все не излита и не излита, просто изсъхва от линеене. Впрочем ние навярно сме световни шампиони по линеене.

Как заниманията с литература впрочем влияят на изграждането на социална чувствителност; къде, поне при вас, се срещат естетическото с политическото, изкуството със социалния размисъл?

Аз съм политическо животно и споделям максимата на Некрасов: „Поэтом можешь ты не быть, но гражданином быть обязан“. Заниманията с литература, при мен, изострят социалната ми чувствителност. И обратното, заниманията ми с литература в голяма степен са предизвикани от тази моя изострена чувствителност. Може да се каже, че вървят ръка за ръка. Понякога си мисля, ако пишех пътеписи например, или лирическа поезия, дали щях да остана встрани от политическите теми? Мисля, че въпросът е риторичен.

Райко Байчев
Райко Байчев Отговорен редактор
Новините днес