„Арменците сме свикнали да работим под натиск и в лоши условия“, казва главният изпълнителен директор и председател на Управителния съвет на „Уникредит Булбанк“ Левон Хампарцумян в отговор на въпрос на Actualno.com защо представители на арменската общност успяват да са сред лидерите във всички сфери на живота у нас.
По думите му емигрантската съдба на арменците възпитава в тях силен инстинкт за оцеляване и нагласа да не губят присъствие на духа в трудни ситуации и да продължават напред. „Това са много важни качества в бизнеса и въобще в живота. Те не са гаранция за успех, но са много добра предпоставка“, казва Хампарцумян.
„...Това е позиция на пръв между равни. Има много хора, които имат подобни постижения и качества“, казва Хампарцумян по повод избирането му за Мениджър на годината в края на октомври. По думите му най-важното за един успешен мениджър е да води добър екип, на който да може да делегира власт и отговорност. Като свое лично качество, което му помага да е успешен управител, той посочва стремежа да е в баланс със себе си. „Един човек, който не е в баланс със себе си, трудно взима правилни решения.“
Според Хампарцумян голяма част от икономическите проблеми в България се дължат на наследеното от комунистическата система схващане, че държавата трябва да се грижи за всички аспекти от живота. „Това може би доведе до това няколко поколения да бъдат отгледани в липса на инициативност. Не само това – инициативността се наказваше, беше забранена“, казва той. Според него изходът от тази ситуация минава през „безогледно“ харчене за образование, което в дългосрочен план би решило и циганския проблем..
Ето какво още сподели той пред Actualno.com.
Нека започнем с най-актуалното около вас. Дадохте едно интервю за Нова Телевизия, с което ядосахте доста хора...
Кои хора?
Общо взето казахте, че през 2012 г. са страдали само тези, които не са си помогнали сами.
Мисля, че имаме наследена нагласа от една 50-годишна комунистическа система. Едно от пропагандните усилия на тогавашната хунта беше да създаде впечатлението, че някой мисли за теб, някой се грижи за тебе, някой ти създава предпоставки да учиш, да бъдеш успешен, да имаш здравна осигуреност. Това може би доведе до това няколко поколения да бъдат отгледани в липса на инициативност. Не само това – инициативността се наказваше, беше забранена. Като че ли има оставена някаква следа от този тип мислене, че някой би свършил работата вместо нас. Истината е, че богатството се създава от предприемчивите, от работливите, от успешните и образованите... понякога и от необразованите, разбира се. И с данъците, които тези хора плащат, държавата може да помогне на тези, които не са толкова успешни в живота, и да ни даде услуги, от които всички имаме нужда – образование, сигурност, съдебна система, инфраструктура. Това са нашите пари. Колкото по-разумно се управляват от тези, на които ги даваме, толкова по-добре. Но правителствата сами по себе си не генерират приход. Те са разходен елемент от икономиката. Това съм имал предвид. И съм искал да кажа по-скоро, че инициативността трябва да бъде поощрявана и всеки трябва да осъзнае своята отговорност да направи нещата колкото може по-добре около себе си и това, за което отговаря. За съжаление, голата истина звучи арогантно в ушите на някои хора.
Всъщност четох ваши изказвания и от началото на годината, които носят същия смисъл.
Да. Може би в неделя сутрин – или беше събота, не помня вече – хората очакват една хубава проповед. Но аз смятам, че 50% от решаването на някакви проблеми е осъзнаването им. Ако не знаем какво ни е мястото в света и къде искаме да отидем, няма да знаем и как искаме да отидем и кога.
Значи казвате един вид, че липсата на предприемчивост е хроничният проблем?
Нека кажа, че предприемчивостта в широкия контекст не значи всеки да направи една фирма, да наема хора и така нататък. Предприемчивостта може да бъде в това да смениш града, в който живееш. Или да научиш нещо ново, да завършиш нещо, да научиш език, да придобиеш ново умение. През ум не ми минава, че можем да имаме нация от свръхуспешни предприемачи. Човек може да инвестира и в себе си и да търси активно нови възможности. В България има голяма трансгранична мобилност – доста хора отиват извън страната. Но в самата държава сякаш са по-ниско мобилни – между самите градове. Така ми се струва.
Има огромна мобилност в посока София конкретно...
Да. Много малки страни са така – столицата концентрира всичко. По-равномерното развитие на различните региони в България би създало една по-приятна страна за живот. Но за съжаление това ще отнеме време.
Като говорим за липсата на предприемачество, се сещам за една статия на г-н Иван Костов от миналата година, чиято теза беше, че България се пролетаризира. Всички стават наемни работници, а средната класа изчезва...
Напоследък много се радвам, че виждам малки фирми – малки до средни – които стават световни лидери, в това, което правят. Засега са единици. Но колкото повече такива фирми имаме, толкова повече тезата, че се пролетаризираме, няма да бъде вярна. По принцип днес, в модерния свят – говоря за Америка и Западна Европа – вече започва да се говори за реиндустриализация и връщане на идеята, че производството, индустриалното производство, такова, каквото ще бъде в XI век, вече не непременно трябва да отива в Китай, Мексико, Бразилия и така нататък. Има примери в това отношение. Интел например построи супермодерна фабрика за последното си поколение чипове в Орегон (Западното крайбрежие на САЩ – бел. авт.). България може да изиграе много важна роля във възстановяването на тези технологични вериги в европейски мащаб. Така че пролетариите на XI век не са пролетариите на Маркс. Това са добре образовани, гъвкави в уменията си и общо взето добре платени хора. Това трябва да бъде пролетарият на XI век. България вече загуби едно преимущество, което имаше и което е характерно например за Германия – добре обучена, висококвалифицирана работна ръка за индустрията. Техникумите и другите училища, които даваха не висше образование, но значително повече професионални умения. Виждам, че най-успешните фирми, които имат нужда от индустриални работници, спонсорират това обучение. Образованието по принцип е нещо, за което България трябва да харчи – ще си позволя да го кажа – безогледно. Безогледно в смисъл да не се търси незабавен икономически ефект. Ние като природни богатства нямаме някакви особени залежи нито от енергийни източници, нито от някакви много ценни метали. Или това, което имаме, не е достатъчно, за да живеем в охолство като емиратите. Това, което имаме като капитал, са хората, и в тяхното образование трябва да впрегнем много сериозни усилия. Също така образованието е нещото, което в по-дълъг период ще реши циганския проблем. Образованият циганин ще има много повече възможности да избере жизнен път, който да е различен от това да проси, краде и така нататък. Боя се, че образоването на тези хора ще е свързано с някакъв момент на насилие от страна на публичните власти. Поне в началото. Но нека го кажа пак – аз съм привърженик на безогледното харчене за образование. Знам, че в ушите на някои икономисти звучи скандално, но това трябва да правим.
Другото сравнително ново около вас е, че бяхте избран за Мениджър на годината. Какво означава за вас това отличие?
Означава признанието на професионалната общност. Все пак става въпрос за много шарено жури, методика на Делойт... Ласкателно е за мен, не бива да го крия. Но все пак това е позиция на пръв между равни. Има много хора, които имат подобни постижения и качества. Хубаво е към края на годината човек да има повод да се види с колеги, да се усмихне, да каже няколко уж умни думи.
Първото, което вие казахте тогава, беше, че сте случили на екип. Това ли е най-важното за успеха на един мениджър?
В една голяма организация, каквато е нашата, човешкият фактор е ключов. Екипната работа също е ключова. Като махнете чисто финансовата същност на нашата работа, банката остава една пирамида от човешки взаимоотношения, на върха на която се е случило да бъда аз. Но аз не мога да контролирам ефикасно пирамидата без този екип.
Кое ваше качество най-много ви помага да сте успешен управител на най-голямата банка в България?
Смятам, че е стремежът да бъда в баланс със себе си, колкото и егоистично да звучи. Един човек, който не е в баланс със себе си, трудно взима правилни решения.
Как се управлява толкова голяма институция? Ако не се лъжа, активите на „Уникредит Булбанк“ са около 11 млрд. лв.
Малко над 12 млрд. лв са в момента. Управлява се с процеси и процедури. Разбира се, трябва да делегираш огромно количество отговорност, което върви заедно и с делегиране на власт. Двете неща винаги са свързани. Има системи за вътрешен контрол, имаме достатъчно външни регулации, които осигуряват стабилността на институцията. Имаме и ценното сътрудничество с цялата мрежа на „Уникредит“, което е както опит, така и възможност за правене на бизнес. Ние присъстваме в региона изключително силно. Присъстваме в 22 страни, а „Уникредит“ е една от банките в топ 20 в света, което е и друг вид отговорност, но и много възможности.
Нека се върнем към предприемачеството. Наскоро гледах един филм, който общо взето преразказваше „Протестантската етика и духът на капитализма“ на Макс Вебер. Както знаете, основата теза там е, че протестантството възпитава определен подход към работата, който води до по-добри икономически резултати за даденото общество. Вие виждате ли връзка между религията и икономическите успехи?
– Съдейки по резултатите, би трябвало да има нещо такова.
Също от там има и една теза, че православието има точно обратния ефект.
Отново, ако съдим по резултатите, да. Но честно да ви кажа, допускането може би е грешно. Протестантският свят наистина чисто икономически е доста по-успешен от православния. Православният пък се намира в една зона от света, в която се пресичат интереси – политически, исторически. Има доста противоречия, които са отвъд религията. Малко е сложно да градиш богатство и щастливи общества в географска зона, където през 20 години се случва нещо и някой на някого взима нещо. Сигурно има някакъв принос на религията към всичко това, но по-скоро аз не бих го сложил като първопричината за успеха или неуспеха на дадена икономика или държавна структура. Нека не забравяме – какво общо има Съветският съюз с православието? Нищо. Той го унищожи. Би трябвало Съветският съюз да е по-устойчив от православната държава, ако тя е толкова лоша. Но както виждате, ако трябва да бъда леко ироничен, явно има по-лошо от православието, и това е комунизмът.
Питам за православието, защото арменците също са православен народ. А арменската общност в България е излъчила хора, които са успешни във всички свери на живота – включително и в бизнеса. На какво се дължи това според вас?
Преди всичко мисля, че имената ни са такива, които се запомнят, защото са различни и се чуват. Второ – исторически ние сме свикнали да работим под натиск и в лоши условия. Знаете, арменската диаспора е пръсната по целия свят. Някои от държавите, където сме били, не са били особено дружелюбни спрямо нас. От тази гледна точка може би това е развило инстинкта за оцеляване и това, когато човек е в трудна ситуация, да не губи присъствие на духа, да не губи баланса си и да продължава напред. Това са много важни качества в бизнеса и въобще в живота. Те не са гаранция за успех, но са много добра предпоставка.
Доколко съществува чувството за общност между арменците в България?
Със сигурност, ако имам възможност да бъда полезен на някого дори и с малка арменска жилка, ще бъда. И ще очаквам същото от тях. Разбира се, това не е някаква световна арменска конспирация, защото сме много малко. Но, разбира се, че има чувство за общност и базова симпатия между нас, дори и да не се познаваме. Само благодарение на характерните имена и обстоятелствата. Другото важно според мен е, че арменските общности са много адаптивни там, където са. По един начин в Северна Америка, по друг начин в Западна Европа, по трети в екзотични страни като Камбоджа, Иран, Бразилия, Аржентина и така нататък. Това е способност, явно изработена през годините. Когато си професионален емигрант, не ти остава друго, освен да се адаптираш.
А това, че има толкова много арменски имена сред успелите българи – защото въпреки произхода, това са си българи като националност – не говори ли преди всичко за една успешна интеграция в обществото?
Със сигурност. Също така говори и за това, че България като страна е толерантна към чужденците. Разбира се, не обръщам много внимание на форумите – там сигурно мога да прочета страшни закани по мой адрес. Но ако някой пише със собственото си име някаква такава страшна закана, той първо е отговорен пред закона, второ – все пак носи отговорността, че може да има реакция на това нещо. Но щом не си слага името и пише под някакви псевдоними, това писание няма много повече стойност от писанията по стените на тоалетните. Но пак казвам – България със сигурност е толерантна спрямо странните имена. По същия начин ако вземем евреи, турци – като изключим злощастния епизод със смяната на имената в края в комунистическия режим – държавата е толерантна.
Казвал сте, че не обичате толкова вицовете за арменци и предпочитате такива за химици (Левон Хампарцумян е дипломиран инженер-химик – бел. авт.).
Ха-ха... не. Обичам всякакви вицове. Аз нося на майтап.
Кой ви е любимият виц?
Да ви кажа, нямам любим виц. Вицът винаги е контекстуален, зависи от злобата на деня или темата на разговора. Просто хубав виц... не бих казал. Вицовете не са някакви фундаментални произведения на изкуството. Так че нямам любим виц.
Казвате, че вицовете са злободневни. Кой е последният, който ви е направил впечатление?
Не е точно виц. Става въпрос за едно изказване на Рейгън от предизборната му кампания срещу Джими Картър. В него обяснява какво е рецесия, какво е депресия и какво е възстановяване. Той казва: Рецесия е, когато комшията си загуби работата, депресия е, когато и ти си изгубиш работата, а възстановяването ще дойде, когато Джими Картър си загуби работата.
Предполагам, че има и злободневен български превод този виц.
Просто цитирам какво е казал Рейгън, нищо повече.
Автор: Стефан Топузов
Фотография: Деян Георгиев
