Публикуваме най-четените и харесвани коментари тази седмица. Този коментар събра над 10000 ваши прочитания в Actualno.com.
На 19 ноември, след 9 дни на търсене, 12-годишният Александър Цветанов от Перник, беше открит жив и в сравнително добро състояние. Новината, разбира се, зарадва цяла България – не е преувеличено да се каже.
В цялата сага обаче отново лъсна това, което си остава ужасно неизкоренимо в България. Вестник "Уикенд", който откровено казано не знам кой не знае на кого е, излезе в съботния си брой със заглавие: "Сашко убит от баща си?".
Да, има въпросителен знак, не е твърдение. Един вид - предположение, насочване на внимание дори към ужасен вариант. Работа на медиите е да правят спекулации, ще кажат тези, които биха защитили това. И е факт – само че работа на медиите е и да се усетят кога правят ПРЕДИМНО спекулации, при това не защото има логична основа, на която да стъпят, а защото така е най-лесно да се заиграят с най-тъмното в човешката душа. Ако те не се усетят, да ги усетят потребителите им и да ги пратят в историята – да не вярват, да не четат, да не купуват.
Нищо такова няма да стане в България. Защо? Личното ми мнение, базирано на години и години опит в информационната сфера, е, че просто на голяма част от българите така им харесва! Те разсъждават по този начин – в сферата на конспирацията. А колкото е по-кална, толкова по-интересно. Публично може дори да се възмущават, обаче не пропускат да цъкнат, когато е "пикантно". Или направо гадно. Мазохизмът ни е национална черта.
Защо стигнахме дотук? Вече не знам. Промиха ли ни душите наред с мозъците не мога да кажа. От собствената си камбанария разсъждавам винаги в сферата на това да бъда любопитен и да проверявам дали някой не ме лъже. Вече не мога да кажа дали този навик съм го развил от семейна среда, от училище – мисля, че е комбинация. А и малко характер. И недоумявам как толкова много хора се оказаха със счупени мозъчни клетки и се оставят да ги водят за носа.
Защо ни е толкова трудно да се откажем от приятния за нас уикенд, когато е пагубен за друг?
Автор: Ивайло Ачев
