- Ела да ти помогна, де.
- Позволи ми да ти помогна.
- Моите няма да ги върнат.
Ден и половина чувам това пред Националния център по хематология. Тук съм за втори път в рамките на месец. Мъжът, който ми предлага помощ, е на около 50+, слаб, в анцуг "Адидас", опасан с диагоналка. Предлага кафенце на охраната. Разплаща се с търсещите кръв като мен точно на входа. Смее се, ако някой предложи да се дръпнат настрани, когато плаща. Аз съм близо, чувам всичко. Баща търси кръв за сина си. Даже не се пазари, искат му 350 лева за един дарител. Тарифата е плаваща - виждам случайно познат, на който са му поискали 1500 за двама.
Господинът с "Адидас" не е единствен. И не той взема парите. Той е част от веригата, един от предлагащите. Когато дойде време за плащане, идва друг. Този дори не докосва пачките.
Който не е бил тук, не знае. Който е бил, замълчава и се гледаме няколко секунди в тишина, знаейки за какво говоря.
Гадни са. Възмутителни са. Донорството в България е само по желание, но това дава възможност на тумора на нелегалната търговия с кръв да расте и хубавее. Законът не приема търговия с кръв, както и търговия с други органи. Но те са шанс на много хора да живеят. Ние сме в криза, дори с тях. Какво остава без тях. Дали желанието на закона всички да сме бели и добри и да помагаме, не ни излага на голяма опасност? Имах много време да мисля, но нямам отговор.
От вчера върнаха осем човека, мои близки и познати. Прекалено скоро ваксинирани, приемащи лекарства, нисък хемоглобин, ниско кръвно. Хората на човека с "Адидас" знаят да си траят и да си крият татусите. Ние всичко си казваме, защото знаем, че кръвта не се изследва за всичко възможно и може да е наистина опасно.
Продажбата на кръв не възмущава повечето българи особено. Даже близки ми се чудят на акъла, че търся дарители. Свикнали са с нея. Както са свикнали с много други едри и дребни заобикалки, които са принуждавани да правят. Шарят и бегат. Но по този начин, с продажба на кръв неофициално, е въпрос на време да се случи трагедия. Тези хора даряват срещу пари и са готови на всичко. Въртят лични карти. А дали имат алкохол и други субстанции в кръвта можем само да гадаем. Вие как мислите, имат ли или са трезви като краставички? Колкото по-дълго отлагаме решаването на този проблем, толкова повече време даваме на трагедията да се случи.
Финално - болни сме. Всеки има нещо и то на сравнително млада възраст. Спортът се подценява, храната е колкото да я има, но цигарите са неотменен разход. Това е симптом, който показва, че живеем ден за ден. Не очакваме да доживеем, затова не планираме да сме здрави. Аз настръхвам дългосрочно от тази мисъл.
На този драматичен фон, има хора-звезди, които помогнаха. Търсиха познати, познати на познати, познати на познати на познати. Намерихме заедно двама. Момичето седя часове с мен. Непозната и близка. Единият - чак в Хасково. Бележката пътува към мен. Благодаря от всичките си сърца.
Автор: Виолета Керемидчиева
