Разговаряме с директора на Националната галерия Яра Бубнова за отражението на пандемията върху изкуството и културата в България, за състоянието на музеите и галериите, за техните финансови загуби, липсата на посетители и стратегиите на държавно и управленческо ниво. Отговорите следват!
- Вече година и половина свикнахме да живеем в пандемия, как обаче тя се отрази на изкуството в България и изобщо по света?
Мисля, че понятието свикнахме е много оптимистично, защото всеки ден пандемията предизвиква нов проблем. Това, което тя наруши, е утопичната идея, че ние сме глобални хора, подвижни и мобилни, особено в сферата на туризма и любопитството към други места и култури.
Разбира се, това се отразява навсякъде по света, съответно и в България, защото световният туризъм все още практически го няма, а местната мобилност е силно нарушена, защото има много ограничения, притеснения и страхове.
Това се отразява на популярността на някои от нашите проекти и изложби. Отразява се и на самочувствието на художниците, защото техните изложби нямат достатъчно посещения. След това преминахме онлайн, но за 1 година всички усетихме, че онлайн е много хубаво и удобно, но не може да замести физическото посещение на галерия или музей.
- Доколко е важен туризмът за функционирането и развитието на изкуството?
За моето поколение художници и куратори, които започнахме през 90-те години, имаше определение „номади“ – хора, които правят изложби навсякъде по света и не са свързани със своята собствена родина от гледна точка на ограниченията да създават там изкуство. Голяма част от производството отиде в други страни, защото се работеше международно.
Сега липсата на туризъм и динамика на пътуванията се отрази много силно. Всеки трябва да преоцени възможностите си и да се справя сам или да се преориентира в стратегиите.
- На каква стойност са загубите?
Най-големи са загубите за галерии като нашата с доста активна изложбена дейност. Преди пандемията ние правехме по 36 изложби в годината, тъй като ние имаме няколко сгради – различните филиали на Националната галерия.
Нашият проблем от една страна беше, че няма посетители и събития, но от друга, че при нас се задържаха две изложби, които трябваше да се върнат в Италия и Испания през 2020 година, но страните не ги приеха заради коронавируса. Това създаде голямо количество проблеми на техните организатори, в частност със застраховките им, които изтичат, но това са проблеми и за нас, защото ние трябваше да ги съхраняваме. Оттам нататък на принципа на доминото всичко започна да закъснява.
- Нека поговорим и за държавните политики. Успяха ли те да подкрепят изкуството или стана обратното?
Тази тема не е лесна, защото от срана на бюджетни институции на културата, ние сме много по-добре от нашите европейски и световни колеги, защото делегираните ни бюджети са се запазили, което означава плащане на заплати и поддръжка на сграден фон. Смятам, че за България е изключително важно, че се подпомогна неправителствения сектор. За първи път държавата започна да различава, че има агенциите в правенето на култура, където са отишли доста средства, но пък всичко има и обратната страна. Музеите и галериите не са включени в никакви програми, те се оказаха извън плановете за подпомагане, което е много жалко.
Опитът на другите срани, например в ЕС, показва, че държавата осъзна, че музеите и галериите не са само заплати и сгради. Това не е просто къща, в която пребиваваш, в тях се извършват дейности, които изискват инвестиции и постоянно поддържане на обществена активност. Всичко това е абсолютно свито, защото никой не е предвиждал пандемия. Никой не е предвиждам, че така рязко всякаква публична дейност ще спре. Това е може би първи такъв случай за музеите в България през последните десетилетия.
Първо трябваше да се преориентираме и да се реши какво да правим, второ ние не сме толкова подготвени да произвеждаме невероятно-привлекателно онлайн съдържание. Ние сме много скромни – преразказваме това, което правим офлайн.
Все пак оцеляхме, което е чудесно. Не ни се наложи да съкращаваме служители, но опасявам се, че не сме се издигнали нито във философския, нито в практическия смисъл на по-високо стъпало в преценката си за това какво се случва и предстои да се случва.
- Заговори се в публичното пространство и за затваряне на музеи поради липса на приходи. Това притеснява ли Ви и каква според Вас е правилната политика?
Да, когато се говори за затваряне на музеи, това изцяло ме притеснява на много нива. Музеи се създават много трудно, това е много сложен процес. В България обичаме да започнем, но някак си никога да не довършваме докрай тези процеси и процедури.
Закриването, особено заради малки приходи, ми се струва много опасна стратегия в момента. Ковид показа как приходите просто изчезват за един ден и то когато говорим за много по-мащабни и големи музейни институции с традиции, които се намират в туристически центрове в Европа и по света.
Нашите публики са забелязали, че ние през 2021 година отворихме вратите в България доста по-рано, британските музеи бяха едва в края на май, френските в средата на май. Тоест практически година и половина, в която всичко остарява и морално свикваш с нещата и те нямат същия ефект на изненада. Разбира се това лиши хората от навика да посещават музеи и галерии и въобще да прекарват времето си извън монитора.
Националната галерия има 10 филиала и всеки от тях има традиционна публика. Едните се посещават от по-възрастни хора, другите от съвсем млади колеги, като Музея за съвременно изкуство – Софийски арсенал. По-младите по-бързо свикват с онлайн изкуството, но там ние попадаме в глобална конкуренция, с Шанхай, Париж, Торонто и Буенос Айрес, където представят огромно количество от впечатления и емоции, плюс онлайн съдържание на визуалните изкуства. И понеже се представя на монитор, започва да се конкурира и с киното, операта и балета, всички тези изкуства.
Всъщност аз непрекъснато повтарям музеите и галериите, защото според българското законодателство само музеите са представени, по подразбиране галериите принадлежат към тази група, но видимо те са в по-подчинено положение. Националната галерия е единствената в България държавна институция за визуално изкуство, всички останали са общински, градски или частни. Живот и здраве да са и повече частни.
Тъй като ние сме единствената държавна галерия, би трябвало да се правят по-малко експерименти, като намаляване на доходите, а по-скоро да се правят по-интелектуално-развиващи експерименти, които предвиждат промяна на публиките и взаимоотношенията с изкуството. Много има какво да се направи след като цялата цивилизация се препънахме в пандемията.
- Как виждате следващата година, какви са целите, амбициите и новите Ви проекти?
Ако е минус пандемията, за което всички гадаем всеки ден, мисля че ние напипахме една динамика, която вече леко се стагнира по време на локдауните, но тя е интересна. В момента се фокусирахме върху тези художници, българи по произход, които практически липсват от нашата история на изкуството, защото са заминали през 70-те и 80-те години, които са заминали към онзи митологичен Запад.
Тази година ние правим изложби на двама заслужили автори, в своите 80 години. Това са прочутият пърформър Алцек Мишев, който живее в Милано, но в България е малко известен и другият е художникът Васил Симитчиев, който цял живот живее в Швеция. Иска ни се да покажем какво липсва в българската история на изкуството през 20-ти век и да обясним на нас и нашите публики, че точно тези липси създават това, с което сме свикнали. Няма я тази енергия, която по политически причини е елиминирана.
Също така все по-интензивно правим изложби на новото поколение – млади художници, живеещи в България, които не преживяват ретроспективно конфликтите между поколенията. Те вече са си изградили един перспективен поглед и за мен това е прекрасно чудо. Въобще имаме огромно количество работа, но според мен най-големият риск е нашите политици и администрация да не преминат към затваряне.
Надеждата в тази обща глобална икономическа ситуация е, че ще има отново ентусиазъм за създаване и отваряне на институции е много малка. А ние винаги преживяваме индивидуалните решения на управниците и много рядко това се анализира. Надявам се, въпреки тези сложни, политически времена, все пак културният разум да надделее.
Интервю на Габриела Андреева
