Колко процента социалност и колко процента бизнес има в Социалните предприятия в България? Въпросът изглежда лесен, но всъщност е с повишена трудност.
От няколко години насам Европейските програми (главно Оперативна програма човешки ресурси) „произвеждат” социални предприятия – една голяма част от тях са за обществено хранене, т.е. социална столова.
Обикновено това се случва в по-малки общини, които неистово се нуждаят от грижа за застарялото и бедно население, затова тези проекти се посрещат с възторг както от потребителите, така и от общинарите.
През първата година храната е изцяло финансирана с европейски пари, т.е. има „безплатен обяд”. Освен едногодишен договор, общините подписват със Социалното министерство и донора т.нар. споразумения за устойчиво развитие на Предприятието. С други думи – след като безплатният обяд свърши, общината трябва да се погрижи той да продължи, макар и не съвсем безплатен, но поне с достатъчно ниска цена – например около 2,40 лв за обяд.
За да се запази цената и социалността на услугата, общините трябва да заложат в бюджетите си достатъчно пари за продължаване на тази толкова необходима и спасителна за много бедни и болни хора дейност.
Само че някои общини се опитват да избягат от тази отговорност и да направят от социалните кухни ресторанти, в които да се гони печалбата. Или поне самоиздръжката, което също си е вид печалба. Невъзможна мисия - поне на този етап. Социалната кухня е или кухня за бедни, или си е кръчма с надценка. Какво избираме?
В България тепърва ще се развива т.нар. социално предприемачество (проработило вече в доста страни), само че именно държавата и общините са тези, които трябва да го подкрепят финансово, докато проходи. В противен случай да не се залъгваме със ... социалности, а да си направим още един ресторант.
Автор: Виолета Григорова
