Едва ли има друг човек в съвременната история на Сливен, който да е толкова безспорен, признат и уважаван като Георги Данчев.
Името му носи един от основните булеварди в областния град, а наскоро бе подета инициатива за поставяне на негов паметник до сградата на Общината.
Всъщност, ако се замислим - още приживе Георги Данчев си съгради паметник. Вгради себе си в мащабните инфраструктурни обекти, на които посвети неспокойния си и безкористен живот. Те ще надживеят поне още няколко поколения...
И днес името му е мярата, с която в Сливен оценяват моженето, мисленето, милеенето и заслугите на всеки местен управленец.
Годините между 1965 и 1980 са истински „златен век” за града и региона. И основната заслуга за това е на тогавашния председател на Окръжния народен съвет в Сливен – Георги Данчев. Човекът, успял с аргументите на безукорната си почтеност, пословичен работохолизъм и личен пример да пребори всевъзможни препятствия, да задейства десетки стопански, благоустройствени и новаторски инициативи, да вдъхнови можещите да работят за престижа и бъдещето на Сливен. Защото за Георги Данчев, както и за плеядата негови предшественици от следосвобожденските години, Сливен беше кауза…
Негово дело са язовир „Асеновец”, пътническата въжена линия до местността „Карандила”, самолетната писта с летищната база край Сливен, първият извънстоличен телевизионен ретранслатор, тролейбусният транспорт, сградите на кметства, читалища, пощи и здравни служби, уличният асфалт в населените места, помпените станции край Тунджа, трасетата за високо напрежение в полето и Балкана, но преди всичко - огромната по мащаби пътна инфраструктура, призната за най-добрата и качествената в България.
Никак не е лесно да се обхване и изреди всичко, което е проектирано и построено „по времето на Георги Данчев”, както казваме в Сливен. То е навсякъде! И продължава да ни изумява с далновидността, размаха и визионерството на този иначе пословично скромен, благ и благороден човек.
Роден през 1922 година в Шивачево, отрасъл в партизанското село Малко Чочовен, 9 септември го заварва в затвора с 15-годишна присъда за ремсистка дейност. Скоро народната власт забелязва лидерските качества на младежа и той е изпратен на тригодишно обучение във Висшата партийна школа в Москва. Завръща се от там обогатен със знания, познанства и разширен поглед към света. През 1965 година, 43-годишен, поема практическото управление на Сливенски окръг. И разгръща управленския си потенциал.
„Най-малко два пъти в седмицата пътувахме до София. Тръгването беше в 4-5 часа сутринта, прибирането беше късно през нощта. По министерства, учреждения, комитети всички го познаваха и се отнасяха с уважение към него. Впечатляваше със своята мисъл и почтеност, разчитаха на думата и преценката му. За разлика от своите колеги, предпочиташе да решава оперативно въпросите не с министрите, а с хората от по-ниските нива, защото знаеше, че те са, които вършат конкретната работа. И те оценяваха това!” спомня си Иван Чавдаров, един от най-близките сътрудници на Георги Данчев. А когато се прибирали посред нощ, уморени от препускане по инстанциите, често Георги Данчев сам сядал зад волана, за да може другите хора да си починат.
Разбира се, не липсвали и завистници, и неприятности. Когато започнали самолетната писта, например, „доброжелатели” обвинили Георги Данчев, че отклонява пари от пътищата. Тръгнали комисии, проверки… Тогава се намесил министърът на отбраната армейски генерал Добри Джуров (започнал военната си кариера от Сливен), за да тушира конфликта и разсее съмненията. Тази писта, впрочем, е строена така, че и днес, с малко козметичен ремонт, би могла да изпълнява двойната си функция - на търговско и военно летище, твърдят експерти. Преди години тя беше основна база на прочутия с постиженията си сливенски Аероклуб.
Немалко перипетии съпътстват и изграждането на язовир „Асеновец”. Макар идеята за питеен язовир над Сливен да е рожба на съветски консултанти веднага след войната, размразяването на проекта среща сериозна съпротива „от горе”. И само далновидността, дълбоката убеденост, упорството и тънката дипломатичност на Георги Данчев и неговия екип спасяват стратегически важния за Сливен обект. „Имаше перипетии, борби, и тъй нататък. Най-накрая излезе постановление на Министерския съвет, благодарение на другаря Данчев, и през 1973 година го започнахме”, изтъква Иван Чавдаров.
После ми разказва за изграждането на пътническата въжена линия: „Когато дойде ред за стълбовете, беше много сложно. Защото там е само скала, а трябваше да се изкопаят стъпки - 10 метра дълбока всяка, за да се монтират стълбовете за лифта. И какво измисли Георги Данчев: събра директорите на предприятията и им разпредели по една стъпка, която да изкопаят. А стълбовете ги теглиха нагоре с танкове”, спомня си.
А какъв беше Георги Данчев като човек, питам. Вместо отговор, Иван Чавдаров ми отговаря с истории: „Беше много загрижен за всичко и за всички. Познаваха го навсякъде – по селата, по полето, хората в предприятията. Минаваме веднъж край Твърдица, край една нива с царевица, в близост до канала към язовир „Жребчево”. Но царевиците неполяти, клюмнали. Отиде веднага другарят Данчев при председателя на ТКЗТ-то и го пита: „Защо не са полети царевиците, каналът е до вас!”. Смъмри го леко, и след малко започнаха да поливат”.
„Провяваше голяма човещина”, добавя събеседникът ми и си припомня следния случай: „Веднъж отивам у тях по работа и го чувам да казва на жена си: „Лена, ходих днес да видя пътя за Бяла. Гледам едно момченце се върти край булдозериста. Питам: туй дете какво прави тука в тоя пек, бе? „Ами, майка му е в болница, няма кой да го гледа”, ми обясни човекът. Я, Лена, вземи да направиш едни курабийки сега, утре да занеса на детето!”.
„Опора му беше семейството, особено жена му Лена. Уважаваше я много, и тя много го подкрепяше”, продължава разказа си Иван Чавдаров. „И наистина беше пословично скромен за някои неща! Ако беше някой друг, щеше да се уреди да си направи къщата в центъра, до Стария бряст. А неговата къща е един етаж и още един полуетаж, вкопан в земята, сутеренен. Сега тази къща и да искаш да я подариш на някой от новите богаташи, никой няма и да я погледне”, тъжно констатира събеседникът ми.
И подхваща следващата история: „Георги Данчев имаше много добри отношения със сливенския владика - дядо Никодим, и с църквата като цяло. Веднъж, докато бяхме в кабинета му, виждам кълба дим да се носят откъм храм „Свети Димитър”. И му казвам: „Абе, другарю Данчев, нещо става в църквата!”. Той мигновено се обади в Пожарната, дойдоха и угасиха пожара. След това някои „стари кримки” коментираха: „А пък Георги Данчев тръгнал да гаси църквата! Ако беше изгоряла, площадът щеше да се ачетиса!” – „Да се лъсне, да се отвори”, пояснява Иван Чавдаров за мен. И започва следващия спомен: „Дойде веднъж дядо Никодим при Георги Данчев и каза: „Нашите свещеници са по селата. Те също имат деца. Децата им трябва да ходят на училище. А няма къде да живеят, нямат жилища. Но за да имат жилища, трябва да имат жителство. Ние искаме сами да си построим един жилищен блок, но нямаме жителство. Пращам хора в Общината, обаче ги подхлъзват: „И вашия ред ще дойде!”. Месеци минаха, въртят ни, жителство не ни дават”. Оплака се дядо Никодим, а Георги Данчев веднага вдигна слушалката и извика служителя, който отговаря за жителството, и му разпореди: „Взимаш този списък, внасяш докладна в Изпълкома и веднага да се даде жителство на тези свещеници. И да ти обясня: за да си ти Тодор днес, и да си българин, това е благодарение на църквата. Защото 500 години тя ни е пазила българщината. И ние трябва да я уважаване и да ѝ помагаме!”… И след това хората наистина сами си направиха жилищен блок, всички го знаят – „попския блок”, уточнява за всеки случай събеседникът ми.
Питам го, след като е пътувал толкова много по министерства и по обекти, как Георги Данчев се е справял с администрацията си. „В администрацията бяха подбрани хора, кадърни, отговорни. И всеки си гонеше задачите”, дава ми жокер Иван Чавдаров. И с малко носталгия си припомня за респекта, подхода и безпрецедентната дисциплина, царящи в управлението на региона и града. Срокът за изпълнение на спуснатите задачи и за отговор на поставените от гражданите въпроси бил точно една седмица. „И това беше закон!”, подчертава. И ми дава разяснения по тогавашната „система”: Всяка година с министерствата разработвали съвместни програми в различните отрасли и направления. После изготвяли конкретни планове със срокове и отговорници. След това програмите влизали за обсъждане в тогавашния общински съвет. Той провеждал само 4 сесии годишно, но по стратегически важни проблеми, и с участието на представители на централната власти - Плановия комитет, Министерството на финансите и на ресорните министерства. „За да се движат по-бързо и оперативно задачите”, обяснява ми Иван чавдаров.
След това отново ме изненадва с история: „Георги Данчев беше доверчив човек, но не се предоверяваше. Веднъж в кабинета му дойде един служител, началник на основен, важен отдел, и му казва: „Другарю Данчев, разработихме нова програма за следващата петилетка”. И му подава нещо - хубава книжка, направена, подвързана. „Искаме да Ви я оставим, да се запознаете с нея, и ако имате допълнения, да ги отразим в новата програма!”… А Георги Данчев само го погледна над очилата (имаше този навик), и нищо не отговори. Наведе се, издърпа едно чекмедже, извади от там една друга книжка и му каза: „Ето ти старата книжка, вземи си я. Като я изпълниш, тогава ми донеси новата!”. И нищо повече… Загуби му доверието тоя служител, и минаха - не минаха няколко месеца, колегата се премести в София”.
Така беше тогава, някои ги „издигаха”, за да не спъват работата по места.
Иван Чавдаров
Но Георги Данчев, моят скромен събеседник и плеяда други умни и можещи мъже, сливналии, си останаха в Сливен, непоблазнени от голямата столична кариера. Защото за тях Сливен беше и си остана нещо много по-важно - мисия.
И ето че носталгията отново се промъква в нашия разговор. Със спомена за увяхналата днес слава на бившия индустриален град: „Като говорим за икономика, по времето на Георги Данчев в Сливен се произвеждаха: 33% от вълнения текстил, 100 % от персийските килими, 100 % от мокетите, 100 % от оловния кристал, 100 % от електрическите лампи, 100 % от динасовите огнеупори за „Кремиковци”, 100 % от генераторите и стартерите за „Толиати”, за автомобилите „Лада”. Качи се сега на един покрив, и виж дали пуши и един комин, освен на ТЕЦ-а… Почти нищо от промишлеността на Сливен не остана”, отбелязва Иван Чавдаров с нескрита тъга. „Разбира се, в това, което се строеше и развиваше, участваха широк кръг от специалисти, ръководители на предприятия и т.н., но някой трябваше да бъде двигателят. И този двигател несъмнено беше той - Георги Данчев”.
След това Иван Чавдаров ми разказва, че по онова време Окръжният народен съвет в Сливен бил единственият, който разполагал със собствена пътна база, по-голяма по механизация от тази на Пътното управление. С нея освен пътища, непрекъснато правели и благоустрояване. Навсякъде, не само в града, а и в малките населени места…
„Имаше национално съревнование по благоустрояването, под егидата на ОФ. Беше между окръзите, вътре в окръзите между градовете, между селата, а вътре в тях между кварталите и улиците. Помниш ли табелките „Образцов дом” – опреснява паметта ми моят интересен нов познат, и започва поредната история: „Пет години подред Сливен беше национален комплексен първенец по благоустрояване. Последния, петия път в Сливен пристигна Пенчо Кубадински, тогава той беше председател на Националния съвет на Отечествения фронт. И каза на Георги Данчев: „Да знаеш, че за последен път сте национален първенец по благоустрояване. От догодина сменяме системата. Сменяме я, защото сте достигнали до такова ниво, че винаги ще бъдете първи”. А дотогава имаше критерии като да кажем: асфалт в квадратни метри на човек от населението, градинки на квадратен метър на човек, и тъй нататък… И нямаше как някой да ни бие. Това беше през 1979 година.
И тогава Пенчо Кубадински ни връчи една грамота… Беше като хрисовул, огромна, кожена, надписана… Много специална! Но - и тя потъна някъде”, въздъхва Иван Чавдаров, може би защото в Сливен през последните 30 години „потънаха” твърде много неща...
А после ме разведрява с една много кратка случка, по-скоро подслушан разговор между гости на Сливен, тогава: „А видя ли онези машинки, с които тук метат улиците? И как вечер булевардите се мият!”…
Спомням си с печал този мой истински и прекрасен Сливен. Чист, приветлив и подреден като пощенска картичка! С кокетни улици и естетски аранжирани паркове, градинки и витрини, с аромат на рози и липи. Витален, усмихнат и уютен като обичан дом... С ведри и спокойни хора, горди и влюбени в благородната му осанка.
А сегашните млади постват в мрежата снимки на Сливен от онова златно време, и невярващо питат: Наистина ли е било така?
Понякога им отговарям, наум, че за да бъдат красиви и да разцъфтят, хората, нещата и градовете първо трябва да бъдат обичани... Така, както Георги Данчев и неговите възрожденски предшественици обичаха Сливен – всецяло и всеотдайно.
И че всички те наистина заслужават паметници…
Но най-вече жива, будна и благодарна памет.
Автор: Мариана Иванова