Представяме на вашето внимание текст, посветен на известна на всички личност, писан преди 8 години от дипломата А.К.
"Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея".
Шекспир
От епохата на великия английски драматург, който е направил това прозрение, са настъпили много промени в „театъра на живота“, като ролите в него са станали по-многобройни и разнородни, но основните персонажи са едни и същи на неговата сцена и днес.
Възможно е за определен период от време някои нации да са лишени от щастието да имат будители, живи класици в различните области на изкуството, да чувстват липсата на общопризнати интелектуалци, учени, кандидати за Нобелова награда или държавници.
Но има една роля, която неизбежно присъства във всички нива на обществото на хората, една роля, която никога не остава вакантна и периодично се заема от различни изпълнители – ролята на клоуна.
И ако в селото или малкия град, в училище или в приятелски кръг клоунът весели компанията или разведрява емоционално обстановката, то в политика, придобил власт, той е по-страшен от природно бедствие.
Само за една нощ Адолф Хитлер, от герой на безброй вицове и любимец на карикатуристите от Ваймарска Германия, се превръща в Райхсканцлер и в дует с Дучето от Апенините така властваха, че последствията от управлението им няма никога да бъдат забравени не само от германците и италианците, но и от другите народи на всички континенти.
И в по-ново време, в света най-известните деспоти и тирани, бяха и впечатляващи клоуни. Сред тези, които оставиха значими следи след себе си и разориха своите страни, могат да се отличат такива като Дювалие /Бейби Док/, Иди Амин, Кадафи и др.
Но и в демократични условия клоуни често се оказват начело на модерни и икономически развити държави. Не само медиите, но и политиците от други страни, се забавляват със знаменитите „бушизми“ на Буш, високите токове на обувките на Саркози или нивото на тестостерон на Берлускони.
Преходът изтика на повърхността на политическия живот на България не един или двама клоуни. И ако първите „кастинги“ за президент, екзотичните самозвани лидери на непонятни и незнайни партии са вече позабравени, то други оставиха следа или все още забавляват или отвращават публиката - било с очарователни нимбички, с китари, с раздаване на шутове и с фюрерски наклонности, с нескончаемо партийно номадство и интриги. Но образите на всички тези колоритни рожби на прехода бледнеят пред Него.
Той, както много други, се появи от провинцията. Пристигнал в столицата Той се зае с единственото, което знаеше и можеше да прави, а именно да демонстрира мощната си физика, с която природата го бе дарила. Пред кръчми, на пазари и площади Той вдигаше гири, късаше вериги и изпълняваше всякакви други силови упражнения, с които се стремеше да впечатлява публиката и да припечелва. Един случаен негов провал, който го направи смешен обаче, бе посрещнат с възторг от публиката, която вместо да го освирка, го аплодира продължително. След този случай Той много бързо оцени, че правейки се на клоун, можеше да спечели доста по-добре, отколкото да впечатлява с груба сила. Способността бързо да схваща и да се нагажда към всяка обстановка, впоследствие се оказа една от силните му страни.
Следващите 10 продължителни години Той се утвърди като най-успешния клоун в столицата. За кратко време успя да завоюва за себе си едни след друг по-централните пазари и площади, като си разчистваше терена и прогонваше без особени усилия различните по-дребни площадни певци, фокусници и всякакви други събирачи на подаяния. Тук Той разви и силна интуиция към публиката. С поглед усещаше кой от зрителите му има пари, кой е по-малко склонен да даде милостиня, кой е недолюбван от другите присъстващи, за да го осмее и кого не е целесъобразно да закача.
Един ден Царят, владетелят на страната, се появи на поредната „среща с народа“. Негово Величество, както винаги при подобни мероприятия, едва прикриваше благородната си досада и отвращение. Перспективата от предстоящата пряка среща с масите, които сигурно щяха да го засипят с поредна порция молби, петиции и жалби, го изпълваше с тих ужас.
Когато кортежът стигна централния площад, Царят забеляза фигурата Му, която с номерата си правеше усилия да привлече царствения интерес. В миг на прагматичен проблясък той заповяда да направят място за клоуна с ясното съзнание, че докато вниманието му е насочено към неговите изпълнения, никой няма да се осмели да го занимава с молби и прошения. Царят, стоически и с цената на няколко монети, изгледа репертоара на клоуна, който от своя страна даваше всичко от себе си, за да се хареса, докато камбаните на крепостта известиха края на времето, определено за аудиенцията.
А когато кортежът пое обратно към двореца, Той, доловил моментната висша благосклонност, се присъедини към него. Охраната бе принудена да пропусне клоуна, докато в други условия би го изхвърлила безапелационно.
В двореца, който преди му се виждаше като недостижима мечта, Той много бързо се вживя в ролята на придворен клоун. Седеше в подножието на трона и гледаше господаря в очите. С вродения си нюх бързо откриваше кой от министрите и велможите в дадения момент бе в немилост или дотягаше на владетеля и с безнаказаността на клоуна го иронизираше, спъваше по коридора или му разливаше виното под одобрителния поглед на господаря. В моменти на благоразположение, Негово Величество му подхвърляше някоя и друга дребна титла – главен кучкар, главен виночерпец, пазител на спокойствието и церемониала, дворцов аниматор и т.н., с което и формалните привилегии на клоуна се множаха. А Той с неистово старание прикрепваше към и без това шарения си халат всички възможни новопридобити значки, звездички и акселбанти, дипломи и грамоти, и прочие отличителни знаци, каквито и да бяха те. Угодничейки пред силните на деня Той бе безмилостен към прислугата и нисшите чинове. Постепенно, но бързо, у него се утвърди едно чувството за недосегаемост, без той дори и да схване, че тя му се полагаше единствено поради битността му на клоун.
Един прекрасен ден Царят не се яви на работа. В двора настъпи смут. Дали бе умрял, дали бе решил да отиде в манастир, дали властването му бе дотегнало или старите хазартни страсти не го бяха отвели в далечни игрални домове – никой нямаше отговор. Или просто мандатът му бе изтекъл.
Когато отсъствието му стана факт, всички кандидати за слава, т.е. целия дворцов елит, се втурнаха към тронната зала, като всеки от тях, тичайки, предявяваше претенциите си за трона. Но тронът бе зает и на него беше седнал Той. Дланите му бяха побелели, впити в ръкохватките на трона, а цялото му изражение издаваше решимостта Му да се бори за мястото, което пръв бе заел. Всеки що годе мислещ човек би могъл да прозре, че цялото Негово поведение в този момент бе блъф, фасада, която би се срутила веднага, ако дори един глас бе извикал „Вън от тук“.
Родният елит прие всичко за една шега и продължи с дискусии и скандали да изяснява представител на кой от заформилите се кръгове, лобита, партии и коалиции следва да поеме властта. И тъй като в тази битка те защитаваха разнопосочни лични интереси, а не тези на държавата, нацията и народа, то нещата стигнаха до поредната задънена улица. Очерта се нуждата от време за преподреждане на коалициите и лобитата, от период на безвластие, докато се сключи новият договор между традиционните групи от сменящи се периодично властващи. А поради факта, че и за пред света държавата не можеше да остане формално без първа фигура, участниците в борбата за власт приеха създалата се ситуация като времена, изгодна за всички, и с надеждата, че картите ще бъдат лесно пренаредени.
Без може би да осъзнае или съвсем съзнателно, управляващият елит направи ако не поредното престъпление, то поредния погрешен избор, както винаги до сега в най-важните моменти в историята на държавата. Всеки път, когато войниците и генералите на нацията печелеха победи на бойното поле, когато народът със своя тежък труд постигаше дори и скромно благосъстояние, политическият елит на страната проваляше преговори, сключваше позорни договори, губеше територии, разпродаваше, приватизираше и разоряваше стопанството на страната.
А седнал веднъж на трона, Той светкавично показа качествата, присъщи на всеки клоун, придобил власт.
Суетата и амбицията на един клоун, облечен във власт, атрофират до крайност. Егоцентричността му няма предел. В своята вселена Той е центърът.
Той е брутален, отмъстителен и същевременно много страхлив. Подозрителността му е параноична.
Той е чувствителен и същевременно циничен, интелигентен, находчив и същевременно наивен. Той безгранично вярва в своят важност и я демонстрира по такъв показен начин, че проявите му граничат с комедия.
Клоунът е неизчерпаемо енергичен. Него не го свърта на едно място, той е самата динамичност. Той е постоянно в движение и всички и всичко около него са под напрежение. Кортежите Му кръстосват страната по всички земни и небесни посоки.
Неизменна черта на клоуна е неговата ненаситна алчност. На първо място за власт, за внимание, за светлините на прожекторите, както и за всичко, което блести - злато, пари, хубави жени – просто всичко.
Клоунът не признава никакви „правила на играта“, нравствени и морални норми са му дълбоко чужди. В съзнанието Му разпоредбите и законите са само препятствия, които му пречат да изпълни великата си мисия.
Няма клоун, който да не умее да ласкае когото трябва и който да не дължи извисяването си във властта поне на един благодетел. Както и няма благодетел, който да не съжалява за добрината, която е направил.
Като правило клоунът говори добре и говори много. Това е неговото оръжие, но и неговата голяма слабост. Той прави леко контакт с публиката и създава впечатление на искреност, но под афект или при изключен микрофон нарича същите тези хора, своите министри и медиите по начин, който всякъде другаде би поставил под съмнение политическото оцеляване на всеки държавник.
Всичко казано или направено от клоуна във властта, което в нормални условия би било гаф, провал или даже престъпление, му се прощава, подминава се, защо той просто е един клоун.
Критиката, съмнението в неговата непогрешимост са едно от нещата, които клоунът не понася и реагира мигновено. Наред с това има и теми, които са най-стриктно табу – било неговия личен живот, било любовните му похождения, било мъглявото му минало. Не само за неговото обкръжение, за неговите противници, но и за всеки един журналист, повдигането на такава тема би било не лишено от риск начинание.
На клоуна му е чужда даже мисълта, че някой друг би бил в състояние да изпълнява неговата дейност по-добре от самия Него.
И много бързо държавата заприлича на това, на което можеше да я докара само един клоун – на цирк, смешен и същевременно тъжен.
Начинът, по който говореше Той, се утвърди като задължителен език в услужливите медии. Фразите, с който до преди време предизвикваше смях или съжаление, сега се възхваляваха като сентенция на държавническата мъдрост.
Провинциалната семплота на поведението Му се представяше като уникална непосредственост при общуването с народа. Жестовете и гримасите, които бе свикнал да прави, се възприеха и утвърдиха като оригинален стил.
Цялата му охрана, министри и ласкатели започнаха да му подражават в походка, маниери и възприеха неговата прическа или по-точно отсъствието на такава.
Личната му гвардия и полицията надминаха неколкократно по численост армията на страната.
Държавната машина се завъртя, следвайки динамиката Му, като загуби и малката си съществуваща ефективност.
В държавата интелектът бе изместен от дълбокия провинциализъм, умът – от мускулната маса, културата – от чалгата, а стоката – от ментето. Арогантното невежество се превърна в норма на поведение.
Той улавяше и най-малката неискреност и преструвки на подчинените си, с което ги хвърляше в потрес. По очите им можеше безпогрешно да познае не само кой, но и колко подкуп е взел. Той знаеше кой от тях колко е корумпиран, с какво богатство разполага и колко бе готов да даде, за да си гарантира благосклонността Му и собственото си оцеляване.
При задължителните общи срещи владетелите на съседните държави проявяваха първоначално любопитство към колорита му, което прерастваше през учудване в насмешка. Много скоро между тях се възцари общото мнение, че не си заслужава даже да го игнорират. Всеки от тях си имаше поне по един шут в своя дворец и когато се срещаха, не им трябваше такъв и сред тях. А в донесенията на техните посланици за страната и управлението Му, елементът на анализ на политиката бе изместен трайно от криминално-комедийния жанр.
При първите му появявания сред народа Той бе приветстван. Хората, отчаяни от положението си, потънали в мизерия и пълна безизходица, може би в този момент приеха, че в държава, в която господства корупцията, престъпността и клептокрацията и един клоун може да бъде алтернатива.
Той обаче бе убеден, че народът е щастлив, защото най-сетне е дочакал Той да застане начело на държавата. Много скоро аплаузите затихнаха, смениха се с недоволно мърморене, докато народът не се превърна в мълчаливо море от очи, в които се четеше безгранично отчаяние и апатия. Това ни най-малко не Го впечатли. Той презираше и мразеше народа, тълпата, още от времето, когато бе принуден да я забавлява, за да й се хареса.
Той бе на върха, непоклатим на мястото, което той вярваше, че му принадлежи завинаги. Беше смачкал всеки и всяка институция. Огничавият елит го затрупваше с почести, титли и хвалби, които заедно с облика му неизбежно присъстваха ежедневно в медиите.
Беше натрупал колосално богатство и създал безотказна система, чрез която следеше всеки и всичко, и част от всяка сделка в страната течеше към него.
Постепенно, но забележимо, се промени и целият му външен вид. Походката му стана твърда. Фигурата му, години наред преведена пред публика и благодетели, се изпъна. Целият той натежа, закръгли се, а профилът му започна да придобива удивително сходство с профилите на римските императори от епохата на упадъка на империята.
Ударът дойде изведнъж и както винаги в такива случаи, от най-неочакваната страна. Той обичаше да преминава с кортежа си през централния площад на града, където преди години бе забавлявал публиката. Отдавна аплодисменти и приветствия не съпровождаха неговите появи, но той бе доволен, че народът му спазваше примирено мълчание.
В един миг до слуха му достигне един звук, който прониза цялото му същество. Той чу смях. Някой в тълпата весело се смееше. А никой по-добре от Него не познаваше именно точно този смях, който Той толкова години се бе старал с всички сили да предизвика в публиката, за да спечели нейната благосклонност. Но тогава той бе уличния клоун, а сега бе едноличния владетел.
От този момент смехът започна да го преследва. От начало единичен и слаб, но постепенно масов и все по-силен, смехът на тълпата започна да съпровожда всяко негово появяване. Този смях заглушаваше ласкателствата на придворните му, затъмняваше старанието на верноподаните журналисти.
Той бе предприел всички мерки, за да бъде неуязвим, както от потенциалните си врагове, които бе прогонил или купил, така и от приятелите си, каквито на практика нямаше. Елиминирал бе всички възможни заплахи, изградил бе непробиваема система за собствената си сигурност по всяко време на деня и нощта. Бронираният му кортеж би издържал всеки снаряд, бронежилетката му, която не сваляше никога, всеки куршум. Но този весел смях проникваше отвсякъде, преследваше го и през нощта и го изпълваше с ужас.
Смехът, по-бързо от каквато и да е военна или природна заплаха, накара придворния елит, обичайните ласкатели и придворните журналисти тревожно да се заоглеждат.
Не с разума, а с цялото си същество Той почувства, че идва краят.
Много добре съзнаваше какво ще го сполети, ако напусне замъка и се окаже сам на площада сред народа. Този народ нямаше да прости всичко, което му причини един клоун, добрал се до властта.
И Той започна да дебне удобен момент, за да се укрие. Клоунът много често се бе спасявал от тълпата с унизително бягство. Той даже и не мислеше да напусне достойно.
Но пътят му, за където и да тръгнеше, минаваше през площада. А там беше народът.
2012 г.
Автор: А. К.
