След като картината на 43-ия парламент стана ясна, беше и ясно, че бъдещото управление на България ще трябва да е коалиционно. И предвид разположението на силите – ГЕРБ с 84 депутати, БСП с 39, ДПС с 38, Реформаторският блок с 23, Патриотичният фронт с 19, България без цензура с 15, АБВ с 11 и Атака с 11, коалицията най-вероятно щеше да е от повече от две партии. Защото при само две партии вариантите бяха два – или ГЕРБ с БСП, или ГЕРБ с ДПС.
ГЕРБ и Реформаторският блок
Бъдещо стабилно управление на България минаваше през обединение на Бойко Борисов с десницата. Но то, поне на хартия, не изглеждаше лесно.
Още в началото на годината разделителните линии между ГЕРБ и Реформаторите бяха старателно положени. Основната точка на противопоставяне беше ДСБ – ГЕРБ. Новият лидер на тъмносините Радан Кънев не спираше да повтаря, че ГЕРБ е част от статуквото на задкулисието, че е неразривно свързана с Пеевски. Сивият кардинал Иван Костов настояваше същото и предупреждаваше срещу партньорство с Борисов и Цветан Цветанов. От страна на ГЕРБ самият Цветанов подчертаваше, че Реформаторите са естественият партньор, но преди крайният резултат от изборите това не личеше по никакъв начин, особено що се отнася до Радан Кънев, който изключваше всякакъв съюз с ГЕРБ. На тона на Кънев пригласяше и бъдещият здравен министър Петър Москов.
Месец и половина преди изборите Реформаторският блок оповести предложение за декларация, с която да се забрани на бивши премиери и министри да участват в бъдещо управление. Отговорът на Борисов беше светкавичен – той приравни Реформаторите с БСП и ги прикани да управляват с червените. Само два дни по-късно обаче Меглена Кунева благосклонно показа, че Реформаторският блок не е Радан Кънев и че в коалиция с ГЕРБ няма нищо страшно. Борисов обаче го играеше обиден, но беше ясно, че иска и се надява да поеме управлението сам - без никакви коалици с „малки партии”.
Преговорите
В крайна сметка, след като стана ясно кой влиза в парламента, вариантите за правителство започнаха да се напасват. ГЕРБ тръгна с „ще управляваме сами”, макар да беше ясно, че това е абсурд. Патриотите показаха, че са готови да преговарят, дори БСП не се обяви веднага за абсолютно твърда опозиция - за Бареков пък да не говорим, той беше готов на всичко някой от тези, от които зависеше, да му обърне внимание. От Реформаторския блок също бяха наясно, при това приближени на Радан Кънев, че правителство трябва да бъде направено.
Първата стъпка за бъдещо обединение между ГЕРБ и Реформаторите направи Цветан Цветанов, който и преди изборите не казваше лоша дума за Радан Кънев и компания. Контраст на „доброто ченге” Цветанов поигра Цецка Цачева, която „сложи” Реформаторите на мястото им.
Затопляне в отношенията с Реформаторите показа и Борисов, като имаше сериозни подозрения, че това е заради тайни разговори с Кунева, която отричаше. Извъртането към Борисов в кръговете на ДГБ и СДС обаче беше ясно, особено след като Божидар Лукарски направо си каза, че било „предизборен трик” да се говори срещу ГЕРБ, за което вбесени гласоподаватели на десните му поискаха оставката и уж поне щеше да бъде наказан в рамките на коалицията по думите на Петър Москов, но в крайна сметка – нищо. Говореше се и за участие на БСП, включително и от популярни за медиите лица като проф. Михаил Константинов. В крайна сметка беше решено – ГЕРБ ще говори с всички партии, влизащи в 43-тото Народно събрание, поотделно.
Първо бяха проведени разговори с БСП и те, естествено, не бяха успешни. Последва и срещата с ДПС – уж по програмите нямаше проблеми, но ГЕРБ не искаше да влиза в авгиевите сараи, защото добре знаеше, че открита коалиция ще значи моментално обществено недоверие и натиск.
Дойде ред и на Реформаторите – още Мартин Димитров даде тласък за бъдеща прегръдка, но само с една среща явно нямаше да се мине. Че ГЕРБ няма друга опция, освен Реформатори и Патриоти, стана ясно и след подобието на преговори с партията на Николай Бареков, а Атака беше ясно, че ще играе опозиция на всички и всичко.
Първата реална стъпка към бъдещото правителство дойде със стоплянето на отношенията между Реформаторите и Патриотите. Там имаше една реална пречка – партията на Корман Исмаилов и Касим Дал „Свобода и достойнство”. Тя беше в разрез с възприятията на Валери Симеонов за турското влияние в България. Патриотите обаче изиграха ролята на „лепило” между ГЕРБ и Реформаторите, след като бързо стигнаха до съгласие с Борисов. БСП окончателно отпадна от каквато и да е хипотетична голяма коалиция по германски модел. Проведе се и първото заседание на новото Народно събрание, на което Волен Сидеров блесна в типичен стил с „един здрав и неодялан поздрав”, а Радан Кънев се показа като лъжичката катран в оформящата се каца с мед, след като не гласува „за” кандидатурата на Цецка Цачева за председател на парламента. Бойко Борисов пак избухна в типичен стил, явно изнервен, че ще трябва да се раздели с подхода на Царя-Слънце, но беше ясно, че той ще е новият-стар премиер, още повече след отказа на Радан Кънев да поеме поста.
Трудните разговори между ГЕРБ и Реформаторите въряха на „почти и ако”, но сближаването ставаше факт, макар и във Facebook да се вършеха музикални провокации. На четвърти ноември вече имаше разбирателство Борисов да е премиер, а Божидар Лукарски беше готов да става икономически министър. Лодката се разлюля неочаквано от Патриотите, като Валери Симеонов измрънка, че в бъдещата управленска програма ги нямало техните приоритети - промяна в Изборния кодекс, ревизия в енергетиката, спиране на изсичането на горите, ограничаване на незаконните имигранти. Бързо-бързо обаче Радан Кънев успокои националистите и на 5 ноември вечерта съгласието за правителство беше постигнато. Остана време и Божидар Лукарски да се защити, че щял да е добър икономически министър, защото имал стаж в Агенцията по приватизация и бил заместник-кмет на район „Младост” в София.
Правителството
Кабинетът беше бързо оформен – с участието на ГЕРБ, Реформаторският блок и АБВ в лицето на Ивайло Калфин като социален министър. Бяха подписани официално програма и коалиционно споразумение, като Патриотичният фронт и АБВ не влизаха в коалиционното споразумение. Патриотите не поеха нито едно министерство, след като лидерът им Валери Симеонов говореше, че програмата била най-важна, а не постовете – явен признак на бъдещи трусове в управлението.
Особено интересна фигура в правителството се оказа финансовият министър Владислав Горанов, считан от мнозина за връзката на ГЕРБ с Пеевски по време на първия им мандат. В деня на утвърждаването на правителството от Народното събрание, Валери Симеонов и Радан Кънев предупредиха Борисов да не стъпва накриво, а Атака направиха един цирк в техен стил. Михаил Миков зае позиция в опозиция, Лютви Местан се присъедини, като си намери причина в лицето на „патриотичните ксенофоби”, а Волен Сидеров напомни за себе си и в пленарна зала, освен извън нея. Този път обаче имаше кой да „нахрани” Сидеров – стори го завърналият се в парламента Красимир Каракачанов, припомняйки миналото на националиста от „демократичния му период”.
В крайна сметка парламентът „лисна менчето с вода” на правителството и незабравимият 7-ми октомври остана в историята.
Скандалите
Младите се взеха, да им е честито – но брачните скандали не закъсняха. Първият беше по остта Патриоти – Корман Исмаилов, а вторият - заради желанието за постове на такива като Слави Бинев, въпреки приказките на Валери Симеонов за важността на програмата, а не на хората.
И напрежениет избуя – заради постовете. Първо беше заместник-министърът на отбраната Орхан Исмаилов, който не беше приет от Патриотите, защото е кандидатура на Корман Исмаилов. Най-смехотворното беше, че Патриотите всъщност нямаха никакъв друг мотив срещу Орхан Исмаилов и сами си го признаха.
Въпреки първоначалната пушилка, Патриотичният фронт взе да отлага кога ще каже дали ще излиза от управлението – първо беше ден, после седмица. Дойде обаче втори удар – бившият кадър на ДПС Веселин Пенев стана областен управител на София-област и Красимир Каракачанов веднага „свали доверието” от правителството, поне на думи. А Емил Димитров-Ревизоро взе да се жалва, че Бойко Борисов правел така, за да се махнат националистите от коалицията.
Междувременно Слави Бинев взе също да става трън в петата на управлението. Срещу неговата номинация за председател на Комисията по култура в парламента скочи Александър Морфов, който напусна директорския пост в Народния театър. Бинев хич не се трогна и изкара себе си брилянтен, а протестиращите бяха заблудените. След Морфов цялата трупа на Народния театър заплаши да си отиде, а една от фигурите, напуснали Реформаторите – Велислав Минеков, каза очевидното: „Мафията не може да се превъзпита”.
И двете линии на скандали обаче си бяха буря в чаша вода – Патриотите спряха с подскоците, защото добре знаеха, че при разпад на правителството едва ли ще имат пак добър резултат на следващи избори. Логично и Слави Бинев хвърли оставка, но по-интересно беше какво се случи след това. На мястото на Бинев се появи Поли Карастоянова – меко казано противоречива фигура, но намек за протест срещу нея нямаше. А Бинев си взе пост, свързан с еврофондовете, точно както искаше – направиха му специална подкомисия, като това стори партията на Бареков.
Истинският скандал предстоеше – този за пенсионната реформа. Всичко започна от едно „неделно матине” на 14 декември, когато Борисов се видя със синдикатите и изведнъж изкочи предложението да се променя пенсионния модел. Два дни нямаше реална информация – дали ако нормата мине, родените след 1959 година ще трябва да потвърждават, че искат да останат да се осигуряват и в частен пенсионен фонд или само ако искат да идат изцяло на държавна пенсия ще трябва да ходят до НОИ. Не беше ясно и колко време има за решение – нещо, което си остава не много ясно и след приемането на реформата, защото предстоят разговори за усъвършенстването ѝ догодина. Коалиционните партньори на ГЕРБ реагираха много зле – и Георги Първанов, и Радан Кънев обвиниха ГЕРБ в правене на коалиция с ДПС. Борисов успокояваше, но е факт, че реформата мина точно с гласовете на ДПС, както и с тези на хората на Христо Ковачки. Дали това ще е решаващият разлом в крехката управленска коалиция – предстои да видим догодина.
