Една актуална телевизионна реклама показва как млада дама може да се излежава, прелиствайки модно списание и едновременно с това да глади с някакво суперумно съвременно чудо. Как ли би изглеждала, ако в ръцете си държеше десеткилограмова чугунена ютия ?
Пловдивският художник Димитър Добрев колекционира стари ютии. Защото му приличат на пластики. И е факт, че дори в десеткилограмовото чудовище е вложен някакъв по-така детайл, който превръща домакинския уред в произведение на изкуството. Поне век и нещо по-късно, откакто е излязъл от употреба.
Всичко започнало в средата на 70-те, когато Димитър Добрев е живял и творил в Смолян. На един дувар видял стара зарязана ютия. Харесала му, прибрал я, така и така щели да я изхвърлят. Тя събудила неговия интерес, харесал я, споделил с приятели и един по един и те взели да му носят старите ютии от бабите и прабабите си. През 1994-та Димитър Добрев се прибира в родния Пловдив и продължава да издирва и събира стари ютии и така до днес, когато в топлата му уютна къща в сърцето на Пловдив те вече са 250. С тенденция за увеличаване.
Историята на техническия прогрес на човечеството може да се измерва и чрез ютиите. Те са най- различни и събрани така, илюстрират стремежа за усъвършенстване. Най- старите не случайно са тежки, те събират доста жар, а преди да започне да глади, човек трябва не само да я вдигне, ами и да я размаха няколко пъти насам- натам, за да се разпали жарта. Горе-долу един час издържа с едно зареждане. После започват най- хитроумни промени. Най-старите ютии- чугунени, стоманени, железни, бронзови- обикновено са били съпътстващо производство на оръжейни заводи. Когато преди време у нас започна диверсификацията, Вазовските машиностроителни заводи правеха маратонки. Е, англичаните и германците пък са правели ютии.
Идеята за ролята на парата в гладенето се заражда още в "желязната" ера, когато те са работели с въглища, но по- нататък техническата мисъл олекотява уреда и го зарежда със спирт. Първата електрическа ютия е направена в Германия, а за разлика от всички следващи модели, липсва предпазител за контакта. Поне е лека. Техническият дизайн от времето на чадърите за слънце, корсетите и сламените капели проявява истински художествени подвизи в изработването на подложките например, както и в детайли, които разчупват еднаквостта. Има ютии с лъвски глави, с грифони, с изображение на вълчицата, кърмеща Ромул и Рем, фирменото лого също е старателно гравирано. Докато глади една жена, да може да се наслаждава и естетически. Така са мислели тогава.
Ако пък прането е в такова количество, че няма много време за естетски наслади или става дума за шивашко производство с много изделия, техническата мисъл е измислила т.нар. конвейерна ютия. В тая посока има няколко едновремешни иновации. Купуваш си например не една, а десет ютии, номерираш ги и ги слагаш едновременно върху печката. Само че дръжката е подвижна и когато ютия №1 изстине, просто я демонтираш лесно и я монтираш също така лесно, и може би без изгаряния, върху ютия №2. И така нататък.
Колекционерът- художник Димитър Добрев притежава № 3 от такава една серия. Някои ютии пък са направени на съвсем друг принцип- като отвориш едно капаче отзад, оттам излиза метално тяло, което се нагрява отделно. Просто го слагаш вътре и то загрява повърхността. Нещо като акумулиращите печки навремето. В историята на ютиите може да се прочете между редовете и историята на възпитанието на момичетата. Някои модели имат и " малки"- детски ютийки, с които момиченцата да гладят дрешките на куклите си. Само че, макар и миниатюрни, и те са си съвсем истински ютии и с тях детето се учи да работи от малко. И не само историята на възпитанието, а и на модата личи. Руснаците са изобретили през 80-те години на миналия век една "Стрелка", предназначена единствено за ръбове на панталони. Имаш среща, вместо да гладиш целия панталон, както си прав и облечен, минаваш ръба със "Стрелка"-та и се надяваш да не се изкриви нанякъде.
Като че наред с десеткилограмовата ютия, покрай която си мислиш за нерадостната съдба на малките слугинчета, най-много емоции събуждат войнишките ютии. Има и офицерски и сигурно тежат поне пет килограма, тях сигурно ги е мъкнал в раницата си ординарецът. Но и всеки редови войник, наред с бойното снаряжение, е носил на гърба си на фронта и войнишка ютия. Макар и по-малка и с по-олекотен дизайн, едва ли тежи по- малко от килограм. Не може да не се замислиш за ролята на ютията в живота на човечеството, тя наистина го придружава и в добри, и в лоши моменти. И показва как и баналното ежедневие след сто и няколко години се превръща в интересна тема.
Автор: Веселина Божилова
