3. Слабостите на сърцето
Съвсем естествен природен закон е един тийнейджър да се влюби. Днес, когато главата ми няма нищо общо с някакво си тяло и най вече, с онзи орган, чието спиране ме прави „правно мъртъв”, знам, че това не е никакво влюбване, а нелепа игра на хормоните. Тогава, обаче бях само на шестнадесет.
Представете си как се почувствах, когато малко след започване на първи курс в университета, видях една висока, фина девойка, с червена, дълга до раменете коса, да разговаря с Павлин. Не само това, ами малко преди да си тръгне, постави бялата си ръка с перфектни пръсти на виолончелист на рамото му. Тръгнах уверено към тях, но погледът на момичето, който се плъзна по мен, ме накара да се закова на мястото си. Едното й око бе синьо, а другото – кафяво. Полудявам от възторг, когато срещна хармонията на самоотричащите се крайности. Бях като под въздействието на месмеричен сеанс. Само тя можеше да ме извади от него. Само тя или някакъв удар под пояса, като този, когато Павлин дойде при мен и ми прошепна:
„Това е първата ми приятелка. Казва се Цветелина.”
В интерес на истината, бих запазил визията на това момиче като нежен спомен, като полъх от сън, ако не бяха думите на Павлин. Тогава за първи път бях завладян от инстинкта на хищника, за който вече споменах. Абсурдно бе да отстъпя плячката си на толкова слаб противник. Дадох му срок от двадесет и четири часа, през които трябваше да намери начин да ме запознае с нея и ни остави насаме.
„В противен случай...” – казах, без да има нужда да довършвам. Снимките, към които бях добавил и такива, уличаващи го в педофилия, бяха достатъчно мотивиращи.
На другия ден Цветелина и аз седяхме на една пейка в парка. Тя заравяше красивото си лице с някаква странна смес от съблазън и срам, в рамото ми. Сподели, че обърнала внимание на Павлин, защото се срамувала от външния си вид. Намирала разликата в очите си за уродливост и не можела дори да мечтае за красавец като мен.
- И сега можеш да мечтаеш – казах, като взех лицето й в ръцете си, - а просто да се наслаждаваш.
Не намерих за нужно да й обяснявам колко силно въздействие е оказала върху мен. Дори и толкова млад, осъзнавах нуждата да контролирам. Ако тази жена проумееше силата на въздействието си, губех контрол, а оттам – и себе си.
Дните в университета бяха сухи като есенни листа, а състудентите ми – кухи като последното отверстие на кавал. Дори учителите ми не оказваха особена съпротива на желанието ми да контролирам. Ако не откривах постепенно плътските удоволствия и не измислях невероятни начини да ги удължавам възможно най-много, щях да попадна в клопката на еднообразието и скуката. Не би било толкова страшно, ако те нямаха една опасна спътница – летаргията. А какво е тя, ако не огледалният образ на смъртта? Мисълта, че ще надхитря тази мизерница се загнезди в главата ми – единствената, която ви разказва тази история. А щом го прави, значи съм успял, нали?
Колкото до Цветелина, тя доведе Ана – стандартна, леко пухкава тийнейджърка, но с много подвижен език. С двете нямаше опасност да остана в плен на летаргията. Ураганът от хормони, който ме завихряше, ме правеше все по-изобретателен, а от там – и манипулативен. В главата ми се раждаха гениални планове. Не убих нито един от тях, за разлика от зародиша, който бях посял у Ана. Успокоих я, че това е само едно бобено зърно и ако не иска допълнителни усложнения, е по-добре да замине. Цветелина предпочете да я последва, но това отвори пътя на Мария (всеки мъж трябвало да има поне една такава), Петя, Венета и още няколко, чиито имена предпочетох да забравя. Тези невронни връзки не ми бяха полезни. За да няма повече бобени зърна, си направих вазектомия. Аз вече знаех как да съхраня себе си за бъдещето. Не, че отговорих на въпроса на една красавица с три гърди – едната много малка, атрофирала върху дясната, но доста функционална:
„Как ще запазиш тези прекрасни гени?”
Отговорих й, че като не ги развалям с чужди.
„Педераст!” – изкрещя тя, но смехът ми сигурно я е преследвал до края на мизерния й живот.
Истината е, че дори след като размразят главата ми, ще продължа да търся красавица като Цветелина – единствената слабост, която сърцето ми проектира върху съвършените ми невронни връзки.
4. Проектът
Завърших „Микробиология” с отличен успех. Някои от вас – тези, с по-слабите невронни връзки, - ще си кажат, че го направих благодарение на Павлин. Нищо подобно! Направих го само защото знаех как да не повредя тези връзки, които осъществиха моите най-велики планове. А всички те имаха един първоизточник – да надхитря смъртта, без да губя контрол.
Когато започнах работа в една експериментална лаборатория, аз бях поставен отново пред опасността да се озова в плен на летаргията. Нелепите научни опити, които бяха проваляни, поради безотговорността на колегите ми, изобщо не ме впечатляваха. Те целяха удължаване на човешкия живот, посредством подмяна на органи, но не и запазването им за по-съвършено тяло. Това, последното, бе моят голям проект. Тъй като бях направил нужните подобрения на всичките си органи, вече скучаех. Независимо, че заемах поста заместник-управител на лабораторията – най-добрият баланс между максимум права и минимум отговорности, - аз нямах много за правене.
Тогава се зарових в литературата. Бях последователен. Постепенно стигнах до експеримента на Лидий, който след като разбрал, че може да внушава мисли на животните, решил да опита същото и със слугата си Ябер. Накрая стигнали до решение, че ако намерят трети човек, ще могат да управляват хора, с които нямат физически контакт. Чудесен експеримент, периодично съсипван от илюминатите с връх на провала им – програмата Х.А.А.Р.П. в началото на двадесет и първи век. Е, простено е да си живял през това време и да не си го разбрал. През 22 век, обаче, техниката им бе повече от ясна и, за щастие, забравена. Благодарение на нея, аз внуших на когото трябва идеята за криониката, по ирония на съдбата, също провалена през този период, поради две причини – алчността и непоследователността. Аз продължавам и до днес да се отнасям със снизхождение към тези ограничени, по отношение на мозъчния си потенциал, създания и да изпитвам радост от недостатъчната далновидност на съвременниците ми. Винаги съм цитирал с удоволствие „Еклисиаст”: „... всичко, което е било, то и ще бъде.” От себе си добавям – важното е как!
Думата ми бе, че овладях телепатията на ниво „Манипулация”. Внушавах на много хора моите мисли, убеждавайки ги, че са техни. Това беше начинът, по който Павлин постепенно започна да поддържа приличен външен вид за сметка на право пропорционалното забравяне на и без това идиотското си име. Следваше създаването на съвършена фирма за крионика – нещо абсолютно недопустимо в нашата лаборатория, подела старата тема за криобиологията срещу криониката. Заедно с Безличния, както временно нарекох някогашния си съученик, установихме грешките в криопротекторите. Така и постигнахме идеалната витрификация на първото тяло – тялото на неговата майка, което по ирония на внушението, той не разпозна.
Последва бързо юридическо узаконяване на фирмата. Въпреки че в документите бе вписано измисленото от мен ново име на нещастника, ми се стори забавно забравилият миналото си – най-вече връзката си с мен, - безличен, да се представя като:
„Собственикът на фирма „Корал”, приятно ми е!”
Разбира се, за да поддържам така нужният ми контрол, дори от тук, в контейнера с течен азот, манипулирам невронните връзки на екипа на нужното за мен ниво. Скоро ще ме размразят, без да има възражения.
А Господин Собственика на Фирма „Корал” разбра, че тялото му е до 90% проядено от разсейките на скоротечен рак. В началото се надяваше да ги преодолее с клетки от криобиологичната лаборатория, но заместник-управителят – ха-ха! – бе категоричен, че операцията е твърде рискована. При получения отказ, господин Собственик се гръмна в главата. Как мислите – дали му е било внушено?
Автор: Весислава Савова
Очаквайте продължение.
