1. Селена и Бран
- Остана ни само една глава за размразяване, но дали ще намерим подходящото тяло за нея?
Младата лаборантка Селена Б. изрече тези думи съвсем делово и преметна част от дългата си червена коса през дясното рамо. Придърпа бретона над лявото си око с притеснение. Въпреки че цветовата разлика между тях бе коригирана с лещи, тя не можеше да преодолее този тик, останал от детството й. Заета с него, не забеляза как колегата й Бран В. Попи с очи извивката, която крехкото й тяло очерта. Бран бе скромен, свит в черупката си учен, но трепетите, които Селена предизвикваха у него придобиваха особен блясък на теменужените му очи. Ядосваше се от това, че не можеше да се контролира, но пеперуденото усещане зачестяваше пулса му и го правеше толкова щастлив. За разлика от своята вдъхновителка, той изпитваше ужас от главата, подлежаща на размразяване. Беше едва петгодишен, когато разбра, че може да чете мисли. Завинаги запечата разговора между него и майка му.
„Бедното ми момченце! Защо те родих? Ти не си виновен. Баща ти се оказа негодник. Трябваше да проуча гените, с които те обричам. От теб може да излезе перфектен убиец. Ще имам ли сили да го овладея? Баща ти гние в затвора...”
- Мамо, но нали каза, че тати работи на станция на Марс? – попита малкият Бран.
- Да, миличко – стресната, майка му едва успя да избърше сълзите си.
- Защо не ми каза, че е в затвора?
- Това откъде дойде? Баба ти, нали? – поставена в неудобна ситуация, крехката жена премина в атака.
- Не, мамо. Ти сега каза: „Баща ти гние в затвора...” – проплака момченцето. – Аз не съм убиец. Не съ-ъм!
Оттогава майката потискаше мисли и емоции в присъствието на сина си. Подкрепяше го навсякъде, но никога повече не го прегърна. Той, от своя страна, не я попита какво е направил баща му. Само дълбоко в съзнанието му остана загнездена мисълта, че е потенциален убиец. Бран копнееше за ласка и обич. Знаеше за страховете на Слена за очите й, за самотата и се опитваше ненатрапчиво да й помага. Съгласяваше се на всички нейни хрумвания в работата. Само да я нямаше тази глава!
- Когато за първи път остана насаме с нея, разчете мислите разбра какво чудовище очаква своето размразяване. Бранислав вече виждаше себе си като новия Павлин. Дори се замисляше дали това, да се съгласява със Селена не му беше внушено от главата така, както и дали мислите на любимата му не бяха проекции на манипулациите, идващи от контейнера на рафта.
- Бран, слушаш ли ме? – нежният глас на момичето го извади от вцепенението.
- Да, мила – неволно се изплъзна от устните му, но насърчителната й усмивка го окуражи. – просто се замислих, извини ме.
- За какво се замисли, генийче? – шеговито му намигна Селена.
При думата „генийче”, Бран погледна към контейнера с ужас и му се стори, че вижда иронична усмивка върху зловещото лице. Тръсна глава и продължи, макар и не толкова уверено:
- Замислих се за това, че тази глава заслужава перфектното тяло. Чела си документацията, нали?
„Крентен!” – изплъзна се от главата, което накара Бран да замълчи отново.
- Мисля, че ти не си дочел, скъпи – подобният на вятър сред окапали есенни листа глас на любимата, успокои малко младия учен. – Тази глава може да се справи с всяко тяло.
„Внушава й мисли,” – помисли си Бран, спомняйки си, че това бе сентенция на главата.
- Да вървим на обяд, богиньо – усмихна й се той, знаейки, че по този начин ще се изплъзнат от контрола на главата. – После можем да продължим на терасата. Времето е прелестно. Може би само за да усети тази прелест, главата трябва да бъде размразена.
„Жалко, нещастно копеле! Дори собствения си нагон не можеш да контролираш!” – изсъска главата, докато Бран, със самодоволна усмивка доля контейнера.
„Това не е гликол! Нещастнико! Спри-и!”
Бран прегърна Селена през кръста и двамата излязоха от стаята.
2. Работна среща
Селена и Бран приключваха обяда си, когато шефът им – винаги усмихнатият и позитивен професор Пенлиев, - им се обади, че ги очаква на терасата.
„Остава и старчето с пъстрите очи да чете мисли,” – мина през ума на Бран, но подобна идея по-скоро му се стори забавна, отколкото да го ужаси.
Професор Пенлиев беше на седемдесет, но запазил младежкото си очарование и във външността, и в поведението си. За разлика от предшествениците си и най-вече – от основателя на клиниката, - той не се притесняваше от провал. Напротив, винаги започваше с рисковете, които клиентите поемат. Това увеличи интереса, както и приходите, с което осигури спокойствието на служителите си. За първи път от създаването на клиниката, те бяха един перфектен организъм. Пенлиев не само не забраняваше, но дори поощряваше интимните връзки на работното място. Често се закачаше със Селена и Бран, напомняйки им, че нямат нужда от замразяване и размразяване, за да се решат на по-сериозна крачка във взаимоотношенията им. Със същата зкачка ги посрещна и на терасата.
- Господин Пенлиев, - започна със сияйна усмивка Селена. – За нас е удоволствие и чест да имаме подкрепата Ви, но едва ли сте ни повикали, за да обсъдим личния си живот.
- Умница – засмя се професорът и ги прегърна през раменете. – Сядайте, настанявайте се. Приятели, време е да вземем решение за главата на господин Х. Обръщам се към вас, защото вие се грижите за поддръжката й.
Бран потръпна конвулсивно. Спомни си старата поговорка, че гузният бягал, когато не го гонели. Искаше му се да избяга, но мисълта, че ужасяващата глава може да поеме контрол над този прекрасен мъж, над фирмата и не на последно място – над Селена, го задържа на мястото му.
- Мисли ли четете, шефе? – засмя се отново тя, с което още повече опъна нервите на Бран. – Точно тази тема започнахме, преди да отидем на обяд.
- Не звучи много храносмилащо – усмихна се Пенлиев, а после се обърна към младия си служител. – Виждаш ми се угрижен, приятелю. Сподели какво те тревожи! Нали затова сме екип – да споделяме и да взимаме решения заедно.
- Притеснява ме последствията – събра смелост Бран. – По всичко личи, е това е една силна, влиятелна личност. Това не би било толкова лошо, ако не забравяме сериозния проблем. Тази личност не би се адаптирала към новостите, а по-скоро ще се опита да ги приспособи към себе си. Та господин Х е виждал само нас и лабораторията през тези два века!
- Е, освен да започнем да извеждаме контейнера на разходка – закачи го нежно Селена.
- Безпокойствата ти не са лишени от смисъл, Браниславе! – сериозно констатира Пенлиев. – Но нали не си забравил, че цял екип от лекари, психолози и социални работници ще се заемат с процеса на адаптация.
„Цял екип, който за г-н Х е само шепа малоумници, с които ще се справи толкова добре, колкото с всички други досадници в живота си.” – помисли си Бран, но предпочиташе да не издава способностите си и само кимна с глава.
- Ще ви помоля в рамките на следващите четиридесет и осем часа, през които трябва да осъществя едно кратко пътуване, да вземете решение и да повторим този разговор – с усмивка каза шефът им.
Когато той излезе, Бран и Селена решиха да останат на терасата до края на работния ден и да не разговарят за главата. Имаха време и за това. Достатъчно им беше, че провалиха обеда си, нямаше да провалят и нощта за страсти, в която един влюбен и покорен мъж се отдаде на господарката на сърцето си.
3. Проблеми от техническо естество
- Скъпи, къде толкова рано? – прошепна с глас, все още преливащ от страст, Селена.
Тя бързо придърпа косата си над лявото око и се повдигна на лакти. До нея бяха сервирани кафе и топли кроасани в кошничка, покрита с ленена салфетка върху подвижна масичка. Бран, готов за работа, се наведе и целуна очите, устните и врата на любимата си.
„Не спирай!” – прошепна тя. И Бран не спря. Поне не, докато викът й не разцепи увисналата тишина на малки, паякообразни нишки.
- Миличка, остани днес у дома – той целуна върха на ухото й. – Пенлиев е в командировка, така че няма да говорим за Х. С останалото, както знаеш, мога да се справя сам.
- Благодаря ти, скъпи. Наистина ще ми се отрази добре. Няма да закъсняваш, нали?
- Не само, че няма да закъснея, но ще си дойда рано – усмихна се Бран.
Вече пред входа на колата си - последния модел на Saturn Wagon, - той си каза наум: „Днес или никога! Обмислям от седмици перфектния инцидент. Просто главата няма да издържи на последствията и толкова. Тогава вече нищо няма да може да застане между нас, любов моя!”
Подкара хибрида. Нежна мелодия му помогна да се отпусне и да съпреживее в мислите си още веднъж изминалата нощ.
- Добро утро, Бран! Къде е твоята красавица? – стресна го колегата му Пит_М, докато влизаше в клиниката.
- Днес ще работи у дома. Трябва да вземем сериозно решение.
- Важното е, че сте заедно – потупа го по рамото Пит. – Знам върху кой проблем трябва да се съсредоточите. Нали все пак сме екип? Ние ще намерим тяло за вашата глава.
Пит работеше със замразените тела. Нещо, което не би било до там интересно за работата на Бран и Стела, ако не съществуваше главата на Х. Млад и енергичен, Пит преливаше от ентусиазъм и бе готов винаги да помогне на колегите си. Не очакваше нищо в замяна. Живееше за момента – големите му черни очи поглъщаха жадно света. Тънките ръце винаги бяха готови да докоснат, да усетят, да съпреживеят. Умът му бе бистър и находчив. Бран харесваше компанията му. За първи път се стресна от неговите думи в момента, когато спомена главата. Не искаше да му пречат.
„Днешният ден е решаващ!” – повтори си той.
„Ех, защо взимаш толкова присърце тази глава, приятелю? Гледай си красивото момиче, защото ми се танцува на сватба” – долови Бран посланията на колегата си, докато се отдалечаваше към залата с контейнера, усмихвайки се.
Когато отвори вратата, милите на главата го връхлетяха като ято изплашени врабчета.
„Искаш да ме убиеш ли, нещастнико? Сега ще те уредя. Ще те накарам да пълзиш пред мен! Как пък за толкова години не унищожиха нищожествата, червеите? Не сте достойни за живот. Не сте!”
Бран му обърна гръб, приготви гликол – знаеше, че не бива да прекалява със замяната му с дестилирана вода, - и го изсипа в контейнера. Имаше половин час, през който нямаше да долитат мисли от главата. Половин час, през който можеше да изпипа плана си на спокойствие. Нямаше да пропусне възможността да подсигури бъдещето. Злодеят бе в ръцете му. Дори с риск за живота си, ще спаси Селена и клиниката!
Изправи се и се насочи към термодатчиците. Идеалната температура от четири градуса по целзий, поддържаше живота на чудовището. Бързо препрограмиране ще съсипе поддръжката му през предстоящите двадесет и четири часа. След това, щяха да попълнят протокола за техническата неизправност. Господин Х нямаше наследници, съответно – никой нямаше да им потърси отговорност. Когато всичко приключи, Бран щеше да предложи официално брак на Селена. Улисани в чаканото празненство, всички щяха да забравят за главата и да заработят върху цели тела, който щяха да дочакат своето време.
Бран се изправи и с треперещи ръце посегна към програматора. Кодът изплува в съзнанието му и той започна набирането: 3-В-3-О... В този момент, сякаш невидима ръка го блъсна назад и той падна. Главата му се удари в пода и постепенно пред очите му се спусна завеса.
„Край на спектакъла!” – помисли си Бран и му се стори, че главата на Х се смее подигравателно.
Автор: Весислава Савова
Очаквайте продължение.
