По случай деня на българската писменост и култура - 24 май, днес в Actualno.com, уважаеми читатели, ще откривате откъс от книга или представяне на произведение. Ще имате възможност да се запознаете и с нови заглавия на български автори. Помислили сме и за най-малките, чиито родители ще могат да им прочетат откъси от произведения и стихотворения за деца. Защото българщината трябва да пребъде! А книгите са най-високата и непреодолима стена от крепостта, която пази човешкия дух.
Началото е за "Нестинарка" на Бистра Спасова. В дебютния си роман авторът описва резултата от срещата между твърд скептицизъм и закъсняла любов, тежки престъпления и заслужени наказания. Централен за авторката е и въпросът за извървяването на дългия и трънлив път до катарзиса и действителното себепознание. Запознайте се с "Нестинарка" с този откъс:
Лондон,
28 май, неделя, 23,00 ч.
Държах под наем доста приличен апартамент с изглед към реката. Кварталът бе хубав, на десния бряг на Темза и близо до туристическия център на града.
Пощенската кутия преливаше от всевъзможни каталози и покани за рекламни пътувания. Пуснах ги в кошчето зад вратата и влязох в асансьора. Тясната кабина едва побра куфарите ми, върху които още стояха лепенките от летището.
Зарязах багажа в дневната и се запътих към банята. Хладката вода изми натрупаната умора и облекчи мислите ми. Тече дълго.
Когато излизах от банята се сетих, че не съм се обадил на родителите си. Погледнах часовника на стената – наближаваше полунощ. Облякох халата и си налях чаша бърбън. Проснах се на креслото и набрах телефонния номер.
– Ало?
– Мамо, аз съм – прибрах се. Извинявай, че не ти звъннах по-рано, но службата ме засмука и едва сега ме изплю.
– Няма нужда да се извиняваш, Питър. Ние с баща ти проверихме сайта на летището и разбрахме, че самолетът е кацнал. Добре ли мина полетът?
– Подруса ни малко повече този път, но нямаше нищо особено.
– Звучиш ми уморен. Успя ли да хапнеш нещо?
– Не съм останал гладен, мамо, не се тревожи.
– С баща ти прочетохме, че пак се е случило едно от онези ужасни убийства. Трябва да хванете този изверг, Питър! На всяка цена трябва да го хванете!
– Ще го хванем, въпрос на време е.
– Пази се, Пит! Този е луд!
– Пазя се, мамо. Как е татко? – баща ми се възстановяваше след прекарана пневмония и когато заминавах, все още дишаше трудно.
– Вече е по-добре. Каним се да заминем за Палм Бийч. Казват, че йодните изпарения имат силно лечебно действие. Лекарят му препоръча да прекара лятото на океанското крайбрежие и да прави разходки по брега при изгрев слънце. Тогава изпаренията били най-силни.
– Поздрави Мигел и Пенелопе от мен.
Семейство Лопес се грижеха за семейството ни, откакто се помня. Пенелопе умееше да готви най-вкусната паеля на света.
– Непременно.
– Обичам те, мамо. Кажи и на татко, че го обичам.
Изглежда, скорошната раздяла и умората наистина ме превръщаха в сантиментален лигльо.
– И ние те обичаме, Пит. Целувам те.
Бърбънът в чашата ми започна да се стопля. Отворих хладилника, за да извадя лед. Звънецът ме стресна и за малко щях да разлея питието върху себе си. На входната врата стоеше Фиона. Беше се подпряла на касата в предизвикателна поза. Зърната на гърдите ѝ опъваха до скъсване тънкия пуловер. Протегнах ръка и я притеглих към себе си. Тя се опита да каже нещо, но аз не ѝ дадох възможност. Изведнъж бях подивял от желание – толкова диво и първично, че нищо не можеше да ме спре. Повдигнах я с лекота и я стоварих на дивана. Тя не се възпротиви...
Малко по-късно лежахме неподвижно, докато дишането ми бавно се успокояваше. Нощните светлини нахлуха през прозорците от външния свят и се заиграха в танц по тавана. Фиона се претърколи и се сгуши в рамото ми. Целунах я. Дочух звукът на „I feel good“ да се увеличава. Отместих ръката на Фиона и станах. Проклетият телефон не спираше да звъни, а аз не можех да си спомня къде съм го зарязал. Най-после го открих на кухненския плот.
– Пит, извинявай, че звъня толкова късно, надявам се, че още не спиш – гласът на Линда звучеше малко приповдигнато. – Жертвата е била бременна във втория месец. Шелби е успяла да изолира ДНК от плода. Трябва да разпитаме съпруга, а той влиза на звукозапис в девет... Да мина да те взема в седем?
– Не можем ли да го направим следобед?
– Следобед ще разпитваме работници на дока. Питър, нали помниш уговорката с Едуардс? Освен това трябва да отскочим да вземем показанията на онзи Сталин. Да разпитаме Дейвид Лонг сутринта?
– Фамилията на жертвата не беше ли Стоун?
– Да, тя не е приела неговата, а е запазила своята. Да не забравим да го попитаме защо. Значи утре в седем? Моля те, слез долу, за да не чакам. Не съм сигурна, че ще намеря къде да паркирам.
– В седем ще бъда долу – потвърдих аз. – Върви да спиш, Линда. Стига ти толкова работа за днес. Лека нощ.
– Лека.
Излях остатъците от бърбъна и си сипах нов. Извадих втора чаша, сложих три кубчета лед и налях отново, колкото да ги покрие. Подадох чашата на Фиона:
– Заповядай. Не мога да ти предложа нищо друго. Хладилникът е празен, нямах време да го заредя. Радвам се, че се отби, Фий. Впрочем откъде разбра, че съм се върнал?
– Попаднах в задръстване и свърнах по твоята улица. Представяш ли си колко бях изненадана, че прозорецът ти свети.
Бях сигурен, че по това време няма задръстване, но не я попитах къде е била. Знаех, че това ще я подразни, но, честно казано, не ме интересуваше какво прави, когато не сме заедно.
– Прекъснаха ми отпуската. Кацнах преди няколко часа – поясних аз.
– И не се обади?
– Нямаше кога.
– Но имаше време да се обадиш на Линда.
– Не говориш сериозно, нали? Нека не се заяждаме, Фий – погалих я по тила и додадох: – Досега бях на работа, а трябва да ставам рано.
– Мога ли да остана при теб? Поне този път, моля те... не искам да се разделяме тази вечер...
Не знам как го прави, но Фиона винаги успява да ме накара да се почувствам мръсник.
– Не драматизирай, скъпа, не се разделяме завинаги. Живееш на две преки от тук. Нека си допием питиетата спокойно и после ще те изпратя.
– Защо не мога да остана? – заинати се тя.
– Трябва да стана рано, а не съм свикнал да деля леглото си с някого. Ако останеш, ще трябва да спя на дивана и ще се събудя по-уморен, отколкото съм легнал. Недей, моля те – предупредително вдигнах ръка, – не ми предлагай ти да спиш на дивана. Не бих го допуснал. Знаеш го, Фий, не дискутираме този въпрос за първи път. Мислех, че отдавна сме се разбрали.
– Очаквах да си по-мил, особено след като така ми се нахвърли...
– Същият съм си, Фий, само малко по-заспал от обикновено... Ела. Да помълчим няколко минути и после ще те изпратя.
– Върви по дяволите – каза кротко тя и се сгуши отново в рамото ми.
Откъс от „Нестинарка“, Бистра Спасова
