Бялата Мечка я чакаше във вигвама. Когато тя легна на леглото си с Плаваща Лилия, очите му горяха от радост като гледаше дъщеря си. Той взе бебето, но то се разплака. Тогава той се засмя и го подаде обратно на майката.
– Не бях при теб, когато синът ни се роди – каза Бялата Мечка. – Никога не съм бил по-щастлив в своя живот, отколкото в този миг.
Завесата от кожа на вратата се отметна и вътре влезе Издялал Бухала, стиснал в едната си ръка своя магически жезъл, увенчан с главата на бухал, а в другата – купа с димящи благоуханни билки и дървени стърготини. Червена Птица забеляза, че бялата му коса е изтъняла още повече и бе непрекъснато приведен, когато се движеше. Той духна от дима върху майката и детето, за да ги благослови.
– Да извърви своя път с чест – каза и постави ръка върху малката главичка.
Излезе, а след него останаха димът и уханието.
Когато Червена Птица оголи гръдта си, Бялата Мечка се наведе и целуна зърното ѝ, а устните му поеха капчицата мляко, появила се там. Тя доближи Плаваща Лилия до гърдата си и лежеше доволна и мълчалива, а съпругът ѝ седеше до нея.
Той взе книгата си и зачете на глас:
...А щом е тъй, ликувай
ти, Ева с право назована Майка на човека,
а и на всички живи твари, тъй като чрез теб
ще оживее той, а те за него ще живеят .
– Какво означава това? – попита тя.
Той преведе думите на сакски и добави:
– Означава, че животът е сътворен от жената.
На вратата внезапно се появи Железен Нож, с широко отворени очи, свил устни с отчаяно изражение.
– Бяла Мечко! Дълги ножове идват насам, хиляди са.
Червена Птица се смрази и притисна бебето до себе си. Как ще успее да опази този крехък нов живот сред бягството и битките?
– Може би няма да успеят да ни открият – каза шаманът.
– Не, съгледвачите казват, че потауатоми ги водят и те знаят къде да ни търсят. Кучета са потауатомите! Да се съюзят с дългите ножове срещу нас!
– Сигурно са били принудени да им помогнат – промълви Бялата Мечка.
– Черният Ястреб казва, че трябва веднага да напуснем лагера – продължи Железен Нож. – Ще се отправим на запад, колкото се може по-бързо към Великата Река.
Червена Птица притисна Плаваща Лилия толкова силно, че бебето изплака от болка. Тя начаса отслаби прегръдката си, но в мислите си виждаше как настъпват дългите ножове с техните жестоки, обрасли лица и избиват всички тях с пушките и сабите си. Видя хората, които обичаше, проснати мъртви в калта на Разлюляната Земя. Бялата Мечка ѝ бе казал, че отрядите от воините на Черния Ястреб са избили много от ясните очи, дори жени и деца. Сега дългите ножове щяха да отмъстят жестоко. Докато галеше бебето и му шепнеше, за да го успокои, тя усещаше как блъска сърцето в гърдите ѝ.
Мислеше си за това, че ги очаква тежък преход и още по-оскъдна храна. Да се опита да върви, след като току-що е родила, означаваше болката да я убие.
За миг тя изпита омраза към Черния Ястреб, че ги бе довел до толкова страдания. Де да беше Британското племе послушало Бялата Мечка миналата зима... И нея... После омразата отстъпи място на безумно отчаяние. Тя щеше да умре, преди да успеят да стигнат до Великата Река. Плаваща Лилия, която току-що се бе появила на този свят, също щеше да умре.
Железен Нож ги остави. Бялата Мечка се обърна към нея и в неговите очи прочете същата безнадеждност, която изпитваше и тя самата. Ала ако и той се предадеше, те наистина бяха загубени. Защо тогава е необходимо да понесат цялото страдание на бягството? Можеха да останат и тук, да изчакат дългите ножове да дойдат и да ги избият.
– Костенурката ми каза – промълви той, – че много от онези, които ще последват Черния Ястреб, няма да се завърнат с него обратно през Великата Река.
Хлад пропълзя по тялото ѝ, когато разбра как тези пророчески думи се сбъдват сега.
Малкото вързопче в ръцете ѝ се размърда. Гняв се надигна в гърдите ѝ. Въпреки жестоката грешка на Черния Ястреб, въпреки смъртната омраза на дългите ножове, тя и съпругът ѝ, техният син и малката ѝ дъщеричка нямаше да се оставят да бъдат убити.
– Тогава, ако не прекосим Великата Река, ще се спасим в друга посока – заяви Червена Птица решително. – Върви намери Орлово Перо и Палавия. Ще събера нещата ни.
Той ѝ се усмихна с благодарност, посегна и я прегърна. Яките му ръце вляха отново сили в нея.
– Няколко дни няма да мога да вървя или пък яздя. Ще трябва да ме завържеш за носилка и да ме влачите, както правим със старите хора.
– Ако трябва да те нося на ръце – каза Бялата Мечка, – ще го сторя.
Сега, когато бе решила да се бори, за да живее, се усмихна и се притисна в него. Тя беше самото олицетворение на любовта. Изпълнена със силата на великия дух, може би на онази Създателка, за която някога се бе замислила.
Костенурката бе казала, че много ще измрат, но също така бе предрекла, че някои ще оцелеят.
Тя и мъжът ѝ, децата им, те ще живеят.
