Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Пролетта на емигрантите: Глава 1. “Нулиа щеше да се превърне в географско понятие”

22 март 2024, 10:48 часа • 5505 прочитания

"Пролетта на емигрантите" на писателя Калин Илиев излиза през 2013-та година. Сътворена няколко месеца преди съдбоносните протести, творбата бързо си извоюва име, което медиите обичат и с което литераторите предпочитат да са внимателни: определението "пророчески роман".

Пророчески, защото описаните събития наистина напомнят за нашия свят - държавата Нулиа, емигрантите и политическата мафия, са образи, чиито прототипи ще разпознаете на мига. Но и литературен феномен, защото когато са създадени майсторски, художествените герои надживяват собствените си вдъхновители - фината разплата на изкуството с политиката. Решихме да публикуваме този роман: глава по глава. И да спазим една традиция от зората на вестниците - литературните творби да излизат като подлистници. Всеки петък ще можете да намерите следващата част от "Пролетта на емигрантите" в Actualno.com. Той започва така: 

 

ЮНИ МЕСЕЦ НА 2013 ГОДИНА

1.

Първи подушиха, че нещо се случва, летищните власти. Никога до сега полетите до Нулиа не бяха толкова пълни с родни емигранти. Най-вече с младежи, при това не безработни, много от тях имаха навън престижни професии, някои – семейства, дори и деца. Самолетите преливаха от пътници, случваха се и куриози, като пътуващи по двама на седалка или дори в тоалетната на самолета, сякаш ставаше дума за влак.

Родиха се закачливи фрази:

- Самолетите са фрашкани като столичните ясли, партийните каси по време на криза и бурканите с шпроти отпреди кризата.

Това което се случваше, беше напълно необяснимо. Заплатите бяха най-ниските в Европа, безработицата растеше, младите хора напускаха, страната изтичаше подобно пясъчен часовник – жълто-кафявата струя тихо и безутешно отмерваше времето, след което Нулиа от населено място щеше да се превърне в географско понятие. Стоманените птици политаха пълни от столицата и се връщаха полупразни, като изключим летните сезони, когато имаше наплив от чужденци и местни, живеещи навън. Също на някои от традиционните годишни празници, когато прокудените по различни краища на света дъщери и синове идваха да видят родителите си, да им оставят валута за лекарства.

Не беше още разгарът на ваканционното време, макар тук-там да се мяркаха германци и руснаци, традиционни любители на тукашните морски курорти.

Нито пък предстоеше някаква масова пиар акция на правителството. И за слепите в тази зелена и слънчева по рекламните картички, но тъжна и мрачна за повечето й обитатели, територия беше повече от ясно, че настоящият кабинет не държеше особено младите и образованите да се върнат в страната си. Не само защото тук нямаше работа за тях. За управляващите беше по-добре „тази взривоопасна смес”, както веднъж един от водещите министри се изпусна и нарече децата и внуците на Нулиа в чужбина, да стои там, далеч, извън границите на собствената си родина. Когато журналистите го атакуваха за казаното, той не се отрече от думите си и без всякакво притеснение обясни, че нулите емигранти така и така са се устроили, помагат на близките си, което значи и на родната си страна, развиват се и въобще всичко е наред. Това, което министърът премълча, на следващата сутрин написа една журналистка, до вечерта беше уволнена. Причината за подобно изказване, според нея, се криеше в нежеланието на властта да допусне младите хора и особено емигрантите до обществено-политическия живот и евентуалното управление на държавата – цитадела , от чиито невидими и дълбоки подземия долитаха тракания на челюсти, а на повърхността периодично изплуваха трупове. Течеше последната приватизация – последното ограбване на остатъците от някогашната собственост на народа. С хладнокръвна жестокост, без сантимент се преразпределяха богатства,влияния, като основни участници бяха хора от управляващата партия, правителството, парламента, обръчите от фирми зад тях.

Защо тогава, вече втора седмица, същите тези нежелани нули се изсипваха така масово, необяснимо мълчаливо от самолетите, които кацаха от най-различни дестинации? Защо, докато напускаха салоните на аерогарата, се озъртаха предпазливо, сякаш не се връщаха по родните домове, а емигрираха нелегално?

Митничарите, полицаите, останалата администрация наблюдаваха изненадано как пред очите им генофондът на държавата се променяше, придобиваше все по-висококачествен вид и средната възраст в страната се снижаваше. Не знаеха да се радват ли, или да се притесняват. Някои от тях усещаха, че нещо не беше наред, нещо се случваше или предстоеше да се случи. Но какво?

 

...

 

Единствен Заека забеляза още една странна закономерност – когато се изсипеше поредната група нули емигранти, осветлението на аерогарата започваше да се променя. Усилваше се напълно безпричинно, понякога ставаше като ден, сякаш в голямата зала изгряваше второ слънце. Заека се влияеше от подобни аномалии, в началото го плашеха, караха сърцето му да тупти като барабан. Постепенно свикна, те изостриха сетивата му и най-неочаквано от мъглата на детството взеха да изплуват спомени, повечето тъжни. Един от тях го преследваше всеки ден, но мъжът се стараеше да не му обръща внимание.

Стараеше се също така да свикне и с необикновените електрически слънца, не каза на никого за тях, беше единственият, който се досещаше за възможния им произход. Не само защото беше бдителен и имаше опит, Заека беше от друго тесто в сравнение с колегите си. И досега обичаше да чете всякаква литература, включително мистика и езотерика, вярваше в извънземни, пророчества и гадатели. Среден на ръст, плешив, грациозен, особено впечатление в него правеха големите му уши и неестествено подвижното му лице, сякаш сменяше една маска с друга, а очите му, живи, любопитни, се въртяха в разни посоки, понякога като че излизаха от орбитите си и кацваха на тила му, за да не пропуснат и най-малката подробност.

Той не беше обикновен митничар, макар че понятието „обикновен митничар” само по себе си предизвикваше смях, и децата знаеха, че по-лесно се става член на Академията на науките. Заека беше богоизбран, което в случая означава посочен най-отгоре. По волята на съдбата бе израснал в махалата на сегашния премиер, заедно се бяха учили да пушат, заедно бяха вършили детски пакости, продължаваха да се виждат и до днес, всяка неделя, на футболното игрище. Министър-председателят, или Вожда, както помежду си го наричаха онези, които той допускаше да се въртят край него, беше естествен кумир на Заека. Той измисли и прякора му, още като бяха деца, заради ушите, но най-вече заради плашливостта му, стана негов щит срещу останалите деца в квартала, в замяна Заека подготвяше домашните му задания. Веднъж дори му отстъпи първата си ученическа любов, за да демонстрира своята преданост. Това беше споменът, който не му даваше мира. Тази постъпка спечели вечното благоволение на приятеля му от детинство и се оказа доходоносна инвестиция в бъдеще – Вожда винаги намираше начин да се погрижи за него. Както преди, Заека се стараеше да му подражава във всичко. Да се държи на едро и изглежда великодушен, което е напълно по джоба на един митничар от столичната аерогара. И тъй като преди да стане министър-председател, Вожда беше министър на вътрешните работи, от него Заека се научи също да бъде подозрителен, мнителен, наблюдателен и доколкото може да анализира фактите.

Митничарят погледна скъпия си часовник, циферблатът показваше петък. В други ден, в неделя, след като свършат футбола, докато пийват традиционната бира, той трябваше да сподели своите наблюдения пред Него. На всяка цена, дори и с риска да бъде нахокан и наречен „кръгъл идиот”, което понякога се случваше, но той не се обиждаше, напротив, радваше се, че му е обърнато внимание. Трябваше да се опита да подреди фактите, да ги представи писмено – колко хора са пристигнали, с какви полети, откъде пътуват, колко от тях са с чужди паспорти, каква е средната им възраст, и още какви ли не подробности. Откакто беше първи в държавата, Вожда се беше обградил с дузина политолози, социолози и други разнокалибрени интелектуалци. Вътрешно ги презираше, но под тяхно влияние се опитваше да го раздава „академично”, терминът беше негов, особено пред публика, а без публика той не оставаше. Дори по време на традиционните неделни срещи около игрището обикаляха журналисти с микрофони и камери, подтичваха, блъскаха се, падаха, ставаха и сияеха, ако успеят да докопат някоя фраза от Първия. Заека добре разбираше, че всички тези дипломирани тарикати имаха интерес да гъделичкат егото на Вожда , който им се подиграваше, демонстрираше факта, че е прочел една единствена книга през живота си – за индианците. Навярно по тази причина управляваше държавата като племе, на което беше едновременно главатар и шаман. Никой обаче не можеше да отрече животинската му интуиция, за нея до един завиждаха политическите му опоненти.

Другото, за което му завиждаха, че бе превърнал работата си в игра. Държавата бе мечтаната му играчка. Щом я постигна, тя бързо му омръзна, но не и страстта към властта. Затова преотстъпи на министрите си скучните заседания и подписвания на безброй документи, а самият той се отдаде на удоволствия. Пътуваше в чужбина и страната, откриваше нови обекти, къпеше се в признателността на хората, покоряваше и съблазняваше, нокаутираше на боксовия ринг, вкарваше голове на футболното игрище. От малък за него футболът беше най-важното нещо на света. Първо, защото беше най-популярната игра в света и второ, защото нямаше особени качества за това, в миналото го отбягваха. Сега получи своя реванш и не можеше да се нарадва на възможността да вкарва голове и да бъде във фокуса на вниманието. Постепенно футболното игрище се превърна в неформален център на държавното управление, подобно ловните полета и рицарските турнири за някогашните владетели.

___

 

Калин Илиев е писател и драматург, чиито последни две книги "Морфо" и "Пролетта на емигрантите" се превърнаха в бестселър. Разказвани с дълбок литературен език, но с мощни политически послания, историите проследяват завръщане на емигрантите в измислената страна Нулиа (метафора за България, но не само).

Калин Илиев е известен още с пиесите "Ключът", "Пикльото", "Границата", "Как се гони страх", "Приказка за обърканото царство", "Приказка за края", "Голямата мама", "Максимално" - като драматург има 30 театрални постановки в страната и повече от 20 в чужбина. Текстовете му са превеждани на английски, гръцки, китайски, македонски, немски, румънски, руски, словашки, словенски, сръбски, украински, френски, чешки. 

Калин Илиев
Калин Илиев Отговорен редактор
Новините днес