Марина Фиорато е родена в Манчестър и е наполовина венецианка, наполовина англичанка. Има степени по история от Оксфорд Юнивърсити и от университета във Венеция. Работила е като илюстратор, актриса и филмов критик. Правила е дизайна на турнетата на рок групи като U2 и Rolling Stones. Живее в Северен Лондон със съпруга, сина и дъщеря си. Досега на български език са издадени пет нейни книги: „Стъкларят от Мурано”, „Тайната на Ботичели”, „Мадоната на бадемите”, „Дъщерята на Сиена” и „Венецианският договор”.
Вашите книги са много популярни в България. Ние сме малка страна, но бихте ли рискували да посегнете към сюжет с българска следа? Познавате ли някаква част от българската история?
- Да, с удоволствие бих написала нещо за България някой ден! Не твърдя, че съм експерт по българска история, но когато изучавах Четвъртия кръстоносен поход, се заинтересувах от отношенията на цар Калоян и папата. Бих искала да проуча по-подробно въстанията в Търново*, защото ми е интересно, че Хабсбургите са подкрепили опитите на българите да отхвърлят властта на Османската империя.
* Първото (1598 г.) и Второто Търновско въстание (1686 г.).
Историята, която разказвате във „Венецианският договор”, е свързана с Османската империя и нейната инвазия към Европа, а българите са в нейните предели тогава. Можете ли да предположите, че гениалният архитект Андреа Паладио е имал български ученици? Те се изявяват в епохата на Българския ренесанс, но малко българи знаят това.
- Предполагам, че е възможно Паладио да е имал български ученици, защото знам, че България е прочута с архитектурата си. Той със сигурност е вдъхновил безброй млади архитекти и е повлиял върху строежа на множество светски и религиозни сгради по целия свят.
Трудна ли е историческата Ви подготовка, преди да започнете да пишете един роман? Ползвате ли научни източници?
- Принципно всяка година отделям близо шест месеца в проучване и шест месеца в писане. Така че се отнасям към предварителната подготовка на романите си много сериозно. Неизбежно е да допускам грешки, но определено се старая написаното да отговаря възможно най-пълно на духа на епохата, в която е ситуирано действието. За „Венецианският договор” използвах повече исторически извори от обикновено, защото в книгата има силно застъпен елемент медицина. Трябваше да проуча доста подробно османските медицински текстове от Константинопол, както и постиженията на западните медицински школи в Падуа и Болоня. Проучванията на чумата бяха особено интересни – открих някои невероятни лекове и средства, с които са се борили срещу болестта, като носенето на жабешка кожа около врата или спукването на чумните циреи с помощта на живи гълъби!
Каква би трябвала да бъде отговорността на писателя, който пише исторически романи? Преди няколко месеца на среща на европейските издатели с Дан Браун във Флоренция, стана ясно, че той не знае за съществуването на източноправославната църка. Този факт беше много разочароващ.
- Според мен, ако пишеш историческа книга, тогава имаш отговорността да бъдеш исторически достоверен и да проверяваш своите извори и източници. С историческите романи е малко по-различно – за мен сюжетът винаги е „царят”, най-важният елемент, и мисля, че е оправдано понякога да се моделират фактите, за да паснат на историята. Надявам се, че хората, които четат книгите ми, не ги възприемат за абсолютна истина, а се вдъхновяват да продължат да четат повече неща за периода от допълнителни исторически извори. Трябва да кажа, че съм изненадана от пропуска на мистър Браун, който не е знаел за съществуването на втората най-голяма християнска църква в света!
По принцип епохата на Ренесанса в Европа е вълнуваща. Коя е причината нейните главни действащи лица – художници, архитекти, писатели, музиканти и т.н., да оставят неразгадани кодове?
- Мисля, че хората, живели през Ренесанса, са били свикнали с кодовете – всеки път, когато са отивали в църквата, те са виждали алегорическите фрески по стените, наситени с религиозен смисъл. За тях е имало някои определени мотиви, които са разпознавали безпогрешно и винаги в живописта или архитектурата – нарът например е символизирал Възкресението, лилията – Дева Мария, черните и бели кучета са представлявали доминиканските монаси. В съвременната епоха ние принципно сме забравили тази символика, затова е вълнуващо да погледнем назад и да научим езика на Ренесанса още веднъж.
Какво е отношението Ви към авторите на нехудожествена литература, които ревизират в книгите си утвърдени исторически тези – Майкъл Бейджънт, Ричард Лий, Хенри Линкълн, Реза Аслан?
- Харесвам книги, които предизвикват утвърдени от години схващания – хората, които са твърдо убедени в своето мнение, в своята вяра, не би трябвало да се чувстват заплашени от тези, които смятат, че Исус Христос е оцелял след разпъването си на кръста или че е имал дете, или дори, че е бил човек с труден характер. Възприемам творбите на тези автори като добри истории, но не е нужно да възприемам теориите им за истина.
Склонна ли сте да потърсите интригуващи сюжети извън Ренесанса?
- Винаги. Не съм свързана с окови към някакъв времеви период. Добрата история е добра история и определено се виждам как пиша нещо за съвсем различна епохи някоя ден. Втората световна война предоставя много богати възможности за изследвания и интересни сюжети, нашата съвременна епоха – също.
Във Великобритания има голям интерес към историческите четива, съдейки по наградите, които получава Хилари Мантел. Как си го обяснявате?
- Мисля, че британците сме малко обсебени от миналото си – имаме богата история и понякога ни харесва една идея повече да се взираме назад. Ние също сме малка страна и мисля, че сме изкушени да се връщаме назад във времето, когато сме били по-значими на световната сцена – във времената на повечето ни крале с име Хенри и Елизабет, когато сме били суперсила във всеки смисъл на думата! Според мен голяма отговорност за това има Шекспир – ние се гордеем с националния си поет, напълно оправдано, и имаме силна традиция в разказването на исторически сюжети. Самият Шекспир се е вдъхновявал много от миналото на Британия. През последните години популярността на кралското семейство нарасна много и това също може да обясни донякъде интереса към книгите на Мантел!
В едно интервю казвате, че пазарът на книги все повече намалява. Дигиталната революция ли е причината?
- В някои отношения дигиталната революция е добра за авторите – има още една платформа за нашите творби и електронните продажби отчитат растеж. Мисля, че световната рецесия е виновна за принципния спад на книжния пазар – за нещастие книгите се възприемат като лукс, без който хората могат да живеят. Според мен книгите са нещо чудесно и ценно – срещу ниска цена можеш да си доставиш часове наслада, да отидеш на ваканция на друго място, в друго време, без да напускаш дома си.
Във Вашата страна има бум на е-книгите. Смятате ли, че в обозримо бъдеще те ще изместят хартиените?
- Да. Мисля, че това вече се случва. Не може да бъде оспорено удобството не електронния четец – качваш се на метрото, за да отидеш на работа, и е много по-лесно да си вземеш четеца, отколкото някоя дебела книга, когато и ако отиваш на почивка на море, при която обикновено вземаш няколко книги – четецът е по-логичният избор. Мисля, че в нашия свят винаги ще има място за хартиените книги – издателите са много умни и адаптивни и правят специални издания, с прекрасни корици и илюстрации, които хората желаят да притежават и физически.
Какво четат Вашите деца? А Вие?
- Децата ми в момента са в чудесната възраст, в която четат всичко, което и аз съм чела като малка. Десетгодишният ми син Конрад чете „Властелинът на пръстените” на Толкин, а осемгодишната ми дъщеря е на „Балетните обувки” от Ноел Стреатфилд. Четенето е последното нещо, което правят вечер, преди да си легнат да спят, и за мен е истинско удоволствие да си припомням тези любими истории и герои. Аз самата харесвам класическите романи, така че чета „Тримата мускетари” от Дюма, който е автор и на най-любимия ми роман – „Граф Монте Кристо”.
Интервюто взе Румен Василев за lira.bg
