"Безумно щастливи" е книга на американската писателка и блогърка Джени Лоусън, в която тя по комичен начин разказва за борбата си с тежката депресия и множество други психични разстройства. Ето някои прозрения на авторката.
„Приличието е силно надценявано и вероятно причинява рак.“
***
Технически аз не съм луда, защото думата „луда“ изобщо не е в състояние да побере всичко, което съм.
***
Да ядеш праскова, е като да ядеш глава на новородено. В смисъл че цялата е мека и мъхеста. Не че на вкус е като бебе. Аз не ям бебета. Нито праскови всъщност. Защото те ми напомнят за ядене на бебета. Истински порочен кръг.
***
„Бъди възможно най-сбъркан видимо, защото позицията „уникален“ вече е заета.“ По ирония, от всеки от нас.
***
Аз съм алергична към латекса и се обривам. По тази причина повечето видове презервативи не ми вършат работа, защото кой би искал вагина с обрив? Алтернативата е да ползвам презерватив от овча кожа, но при тази мисъл настръхвам, защото все едно с Виктор да правим секс с овца. По-точно с мъртва овца. Това е едновременно зоофилия и некрофилия. И тройка.
***
– Ръцете ти в момента не работят?
А аз казах:
– Да. Очевидно съм спала върху тях и съм спряла кръвообращението и те все още спят.
– Боже, опази – каза той. – Толкова си мързелива, че дори крайниците ти още спят, докато аз говоря с теб.
– Точно обратното – обясних аз. Мъчейки се да се претърколя по гръб. – Толкова съм трудолюбива, че станах дори преди тялото ми да се е събудило, така че майната им на ръцете ми. Ще мина и без тях. ЕТО КАКВО СЕ КАЗВА ОТДАДЕНОСТ.
***
От обяда отидох директно в малкото студио, където записвах аудиокнигата. Трябваше да ги убеждавам да ме оставят сама да чета текста, защото болшинството аудиокниги се четата от професионални актьори с школувани гласове, докато моят звучи като този на болна Мини Маус, която твърде дълго е живяла в Тексас. Бях ужасена и убедена, че думкането на сърцето ми ще се чува на записа. Техниката улавяше буквално всяко куркане на червата ми. Как щяха да успеят да скрият ужаса в гласа ми?
За разлика от него, аз прекарах по-голямата част от сутринта да измислям интересни имена за котки, които все още нямам. В момента най-любимото от тях ми е Президентът. То е страхотно, защото постоянно ще го чувате в изречения като: „Президентът не спира да сяда върху клавиатурата на компютъра ми“ или „Президентът току-що повърна на новия килим“, или „Обичам да спя с Президента, но той защо постоянно навира задника си в лицето ми.“
***
– Не ми трябва ботокс – опъна се Лора. – Аз си имам бретокс. Пуснах си бретон, за да скрия бръчките по челото. Много е ефективно, а и не се налага да си инжектираш отрова в лицето.
***
Лора и аз започнахме да обикаляме скалата и ни беше доста забавно, стига да не бяха мухите, които ни следваха на орди като гневен антураж и очевидно си бяха поставили за цел да заживеят в ноздрите ни. В един момент аз си запуших носа и по случайност изядох две мухи. Ще кажете, че останалите мухи си взеха поука да ме избягват, но нищо подобно. Това бяха глупави, безразсъдни мухи, преследващи глупави, безразсъдни туристи. Всъщност с тях си бяхме като дупе и гащи.
***
Светът винаги изглежда по-хубав, когато е леко размазан – ето защо болшинството от нас пият втората чаша вино на вечеря.
***
И знаете ли какво? Ето затова обичам интернет. Защото той превръща ужасяващите моменти в спомени, на които след време мога да се смея, като ми дава възможност да ги споделя с хора, които ми съчувстват или поне ги оценяват като истинска катастрофа. А това е хубаво. И плашещо. И ми помогна да оцелея дори когато трябваше да се кача на сцената с джафкаща обувка и след речта незабавно да се скрия в стаята си.
***
Мисля, че думите „Адът това са другите“ са на Сартр, и подозирам, че той ги е написал, след като е прекарал един час в компанията на прекалено амбициозни родители, които не спират да крещят по треньори, инструктори или ревящи четиригодишни хлапета, които просто искат ледено сокче.
***
Като дете аз никога не съм печелила състезание по каквото и да е и когато споменах това пред мама, тя вдигна поглед от книгата и заяви, че някога съм била най-младият човек на света. Е, това, естествено, е продължило само част от секундата, но все пак е било рекорд, който съм поставила, без изобщо да си давам зор. После продължих да си чета и забравих за всички състезания, докато не родих собственото си дете. Тогава тя спечели титлата. Шампионската жилка се предава по наследство, предполагам.
***
И затова продължавам да пиша за психичните заболявания, рискувайки да отблъсна читателите си или да ги накарам да ме съдят. Опитвам се да бъда честна относно срама, който изпитвам, защото с честността идва и силата. И разбирането. Знам, че ако получа пристъп на паника на сцената, ще мога да клекна и да се скрия за минута зад подиума и никой няма да ме съди. Защото вече знаят, че съм луда. И въпреки това продължават да ме обичат. На практика някои ме обичат именно заради това. Има нещо прекрасно в приемането на чуждите недостатъци, защото то ти дава възможност да приемеш и своите и да видиш, че точно недостатъците ни правят хора.
