КЕЛИ
Той влиза най-безгрижно в стая номер 10, без да чука. Вратата е отключена, а Джордж бездруго не се е регистрирал още. Очаква се да пристигне с ферибота в единайсет и половина със своята пожарна кола модел 1931 година, направения по поръчка автомобил на Дядо Коледа, само че е забавен от снега, паднал в западната част на щата. Джордж надлежно пристига с пожарната си кола и облича червения костюм всеки декември в продължение на дванайсет години. Тежи сто и петдесет килограма плюс-минус два и е веселяк с буйна бяла коса и бяла брада „катинарче“ (това е от развода му насам, преди беше истинска цяла брада). Кели иска Джордж да пристигне, та Мици да се успокои. Според Мици никой не може да замести Джордж, а какво ти празненство без Дядо Коледа?
И тъй, когато Кели отваря вратата на номер 10, осъзнава, че е проявил недискретност. В стаята има двама души и се целуват. Първият инстинкт на Кели – и на всеки, натъкнал се на интимна сцена – е да избъбри „Пардон!“ и да затвори вратата. (В ума му пробягва неприятен спомен за леля му Сиси на тоалетната чиния след помена за дядо му.) Ала уловеното при бърз поглед въобще не напомня образа на леля Сиси, седнала да дриска. Това са двама души, които страстно се прегръщат и целуват – „натискат се“, както му казваха в гимназията. И миг след това осъзнава кои са хората: 10 Джордж, техният Дядо Коледа, и Мици, съпругата на Кели.
Кели отваря по-широко вратата, а Джордж и Мици още не са успели да се дръпнат един от друг. Джордж още е с ръце върху хълбоците на Мици, а нейните пръсти са заровени в бялата му коса.
– Какво...? – продумва Кели.
Сам не знае какво да си мисли. От седмици е в криза. Първо, декември е – месецът, през който той винаги бе триумфирал на Нантъкет. Хотелът му беше запълнен за Деня на благодарността и по време на традиционния за Нантъкет Коледен парад на трети, четвърти и пети декември, но след десети декември не е стъпвал нито един плащащ си гост. Обикновено има списък на чакащи за коледната седмица (също както на оригиналната Коледа не е имало свободна стая в странноприемницата). Преди семействата Дрелуич и Каспързак идваха редовно да видят внуците си, семейство Елмър пък пристигаха, за да избягат от внуците си, а другите четири стаи бяха заети от млади двойки, които намираха Нантъкет за очарователно място, където да прекарат празниците – а освен това Джордж бе неизменно присъствие. Но тази година – никой. Тази година в съзнанието на Кели свети неонов надпис „Свободни стаи!“. Това е най-нелюбимата му фраза в английския език, особено при положение че финансите му са в такова окаяно състояние. Кели държи хотелчето активно вече деветнайсет години, като подхранва бюджета му с личните си спестявания, останали му, след като напусна „истинската“ си работа – търговия с петролни фючърси в Ню Йорк. Тези спестявания вече се бяха стопили до четирицифрена сума във високия диапазон. Напоследък Кели си фантазира как продава 11 хотелчето като частна къща – предполага, че ще му вземе някъде между четири и пет милиона – и се мести на Хаваите. Бившата му съпруга Маргарет ще лети до Мауи за Коледа веднага щом приключи със задълженията си на водеща във „Вечерни новини“ на CNN. Когато го съобщи на Кели преди няколко седмици, той изпита завист от пета категория. Помисли си: Моля те, вземи ме с теб.
Но по-дълбоката причина за тревогата на Кели е, че най-малкият му син Барт – който в продължение на два месеца бе на назначение във Филсек, Германия, и се бе радвал на „изобилие от прецели и блондинки“, на 19 декември беше прехвърлен в Санджин в Афганистан. Прати на Кели и Мици съобщение, гласящо: „Пристигнах в страната. Обичам ви“. И повече не го чуха. Съобщенията, които Кели и Мици се опитваха да му пращат, бяха „неподлежащи на получаване“. Имейлите на Кели пробиват, но остават без отговор. Кели си представя как думите му бродят из пясъчната негостоприемна местност.
Барт е единственото общо дете на Кели и Мици и е бил галеното им момче – фаворизиран, обгрижван, разглезен. Така поне биха твърдели другите три деца Куин. Кели бе решил, че Морската пехота е най-добрият избор за Барт, но сега, след заминаването му, Кели е терзан от притеснения. А неговите са направо нищо в сравнение с тези на Мици, която буквално е луднала.
Само дето в този момент явно не се тревожи за Барт.
– Кели – продумва тя, докато напъхва блузата си в полата.
– Моля те.
– Молиш ме? – избъбря той искрено озадачен.
– Дай ни минута – казва Мици. – О – отронва Кели. – Добре.
Той затваря вратата, сякаш това е основателно искане.
