КРАЯТ НА ЮЛИ е и аз съм в Чикаго. Свършил съм полевата си работа – разкопки на вкаменелости от бозайници в Ню Мексико, и сега имам рядката възможност да прекарам няколко седмици с родителите и братята си, преди да отлетя обратно за Шотландия. В ден като днешния, когато лятната жега струи от тротоарите и въздухът лепне от влага под сгъстяващите се буреносни облаци, човек не може да повярва, че преди малко повече от 10 000 години тази област е била под ледена шапка. Ледът си е отишъл, но част от него е останала. Езерото Мичиган, откъдето вечно духа към Ветровития град, е грамадна локва стопена ледникова вода.
Намираме се в зоологическата градина „Линкълн парк“, на около 150 метра западно от езерото. Тук някога са станували ловци на мамути малко след като са пресекли Беринговия провлак и са навлезли в Новия свят. Техните наследници – поредица от коренни американски племена, са се заселили за постоянно. Когато през ХVІІ век европейците пристигат безцеремонно и се сблъскват с племето потаватоми, бреговете на езерото са заблатени и вонят на див лук – растение, което някои от местните хора наричат „шикааква“, а французите записват думата като Чикаго.
На мястото остават шепа бели заселници и американската войска строи укрепление, което е разграбено от потаватомите (съюзили се с англичаните) през Британско-американската война от 1812 г. Едва през 30-те години на ХІХ век обаче – преди по-малко от 200 години! – Чикаго става град.
Той започва с няколкостотин жители, но се разраства бързо. Небостъргачите са изобретени тук и сега се издигат от брега на езерото като изкуствени планини. От центъра като пипала излизат железопътни линии, разпълзели се из Съединените щати и омотали целия континент. После, когато Homo sapiens започва да обикаля земното кълбо и за един ден да прескача от един континент на друг, идват страхотиите на „О’Хеър“ – едно от най-оживените летища на планетата. Известно време Чикаго расте по-бързо от който и да е друг град в света и така се пренаселва, че хората отвоюват земя от езерото, като изсипват пясък (донесен някога от ледниците), за да запълнят оставената от ледовете каша. Сега поглеждам над стените на зоологическата градина и виждам задръстване на пътната артерия „Лейк Шор Драйв“. Всяка от колите безшумно бълва СО2, който невидим се разтваря в атмосферата – молекула по молекула.
Рев пронизва следобедната тишина. Всички наоколо се сепват и обръщат глави към заграждението на лъвовете. Един алфа-мъжкар с разкошна грива е застанал на скала като диктатор на балкон и ръмжи на плебса долу. Любимци на Чикаго са мечките, макар да е странно, че футболният отбор „Чикаго Беърс“ е кръстен на животни, които европейските заселници са прогонили от Илинойс през 70-те години на ХІХ век. Днес обаче лъвът претендира за полагащото му се място. Тази голяма саванна котка някога е била широко разпространена в Африка, Южна Европа и Азия, но сега от вида ѝ са останали няколко десетки хиляди диви екземпляри във все по-стесняващи се тревни площи. Засега не е пряко застрашена от измиране, още повече че хиляди лъвове преживяват в чистилището на зоопарковете. Големите котки изглеждат не на място насред Съединените щати, но през ледниковия период тук са живели американски пещерни лъвове, както и саблезъби тигри.
Ревящият лъв е един от многото бозайници в зоологическата градина „Линкълн парк“. Тези космати създания сред многомилионното видово богатство, съществувало през 4,5-те милиарда години история на Земята, са наши най-близки братовчеди. Всеки от тях носи отличителните черти на бозайниците, еволюирали постепенно през последните 325 млн. г., започвайки с онзи момент в заблатените карбонови гори, когато група люспести животинки са се отделили от влечуговото родословие. Косми, големи мозъци, остро обоняние и слух, разделяне на зъбите на резци, кучешки, предкътници и кътници, бърза топлокръвна обмяна, изхранване на малките с мляко. Всички тези бозайници, включително самите ние, имат предци, оцелели в масови измирания, крили се в сянката на динозаврите и преживели астероида и ледниците.
Докато с жена ми Ан се разхождаме покрай загражденията и клетките, еволюцията на бозайниците се разгръща пред очите ни – минало, настояще и бъдеще. Повечето от бозайниците са плацентни, но има и гостуващо червено кенгуру от Австралия – торбесто, носещо бебето си в торба на корема. Жирафи и зебри – два от многото видове копитни, които преуспяват при разширяването на тревните полета, изкушават лъвовете от далечно заграждение. Тръбозъб (афротерий) и ленивец (ксенартър) напомнят за времената, когато Африка и Южна Америка са откъснати континенти, развъдници на странни бозайници в изолация. Има и прилепи – бозайниците, които преоткриват себе си, като превръщат предните си крайници в крила и се издигат във въздуха. За щастие, в тази неголяма градска зоологическа градина няма много китоподобни, но има тюлени – друга група бозайници, преобразували сухоземните си тела в тела на плувци. Много по-малко екзотични са говедата, свинете, козите и зайците – бозайници, които познаваме добре, ядем и държим като домашни любимци, след като сме ги опитомили, докато сме строили градове и цивилизации.
Но не всички бозайници процъфтяват. Много от тях като лъвовете са намерили тук убежище от неприятното настояще в очакване на несигурно бъдеще. В северния край на зоологическата градина са белите мечки. Няма по-добър символ на загубата на местообитания от тези снежнобели хищници – най-големите сухоземни месоядни днес, които с топенето на леда губят ловните си територии. През ледниковия период арктическата ледена шапка е стигала дотук – до 42 градуса северна ширина; в близките столетия тя може да изчезне напълно. Малко по-нататък се помещават камили. Те не са застрашени, но да не забравяме, че са възникнали в Северна Америка, живели са тук десетки милиони години и после са изчезнали заедно с мегафауната. Затова в тази зоологическа градина има азиатски камили, но не и северноамерикански камили и разбира се, никакви космати мамути и гигантски ленивци. Има черен носорог – един от последните оцелели от „супермегафауната“, но колко му остава? Докато обмислям този въпрос, чувам бърборене, звучащо по-близко до човешката реч, но не съвсем. Това са шимпанзетата и горилите – най-близките до нас човекоподобни маймуни, всичките застрашени или критично застрашени.
Днес не е подходящо време да бъдеш бозайник. Нашата група не е била под такава заплаха, откакто астероидът замалко да унищожи в края на кредата предците ни, които тогава са били мишеподобни гадинки, вечно нащрек да не бъдат стъпкани от тиранозавър.
Над 350 вида бозайници са измрели, откакто Хомо сапиенс започва да странства в края на ледниковия период. От тях около 80 са изчезнали през последните 500 години. Това значи, че приблизително 1,5% от всички видове бозайници са били изтребени в късия интервал, откакто човечеството води подробна писмена история. Може да не изглежда много, но тази честота на измиране е над 20 пъти по-висока от нормалната скорост отпреди идването на човека. Ако опустошителната насока се запази, можем да очакваме около 550 вида бозайници да измрат преди 2100 г., което е почти 10% от общото им разнообразие. А ако всички бозайници, които в момента са застрашени, измрат, общият им брой видове ще бъде едва половината от това, което е бил преди само 125 000 г. Дори ако всичко замръзне в сегашното положение, измиранията спрат и на бозайниците се даде възможност да се съвземат, ще минат много хилядолетия, докато се достигне разнообразие, сравнимо с изгубеното.
И не става дума само за общия брой измиращи видове, също както стопанството на дадена страна е повече от нейния брутен вътрешен продукт. Ареалите на бозайниците се променят бързо и популациите са под напрежение. Повечето големи бозайници са измрели с изчезването на мегафауната, а малкото останали са в повишен риск, но сега измират и видове с всякакви размери. Ако насоката се запази, след няколкостотин години носорозите и слоновете няма да ги има и най-едрият бозайник ще се окаже домашното говедо. Съобществата от бозайници не само намаляват по численост и заемана площ, а и стават по-малко разнообразни. Близкото бъдеще може би ще бъде лишено от лъвове и големи човекоподобни маймуни, но затова пък пълно с гризачи. Междувременно бозайниците мигрират с отчаянието на бежанци. Най-едрите като истинските мечки на Чикаго биват прогонени от климатичните пояси с развито селско стопанство и градове и изтикани в по-студени и сухи области. По-дребни бозайници засега заемат местата им и се нанасят в обработваемите земи и предградията, но не е ясно колко дълго могат да издържат и те.
Мразя да бъда носител на лоши вести, но всичко това става заради нас.
Нарастващото ни население се нуждае от нови и нови ресурси и все повече превръща Земята в свое игрище и хамбар с все по-малко място за другите бозайници. Изсичаме горите и разораваме саваните, за да получим още обработваема земя. Замърсяваме, изгаряме, ловуваме и бракониерстваме. И най-вече променяме климата.
Температурите се повишават – това е факт. Както видяхме на много места в тази книга, температурите са се повишавали и по-рано, но разликата сега е в скоростта. Максимуми на затопляне, отнели десетки хиляди години в края на перма и триаса – които, да не забравяме, отговарят на масови измирания!, – сега се достигат в рамките на няколко човешки поколения. Много скоро, най-късно през следващия век, се предвижда да достигнем климат като този през плиоцена, преди ледниковия период. Ако продължим да произвеждаме парникови газове, след няколко века ще достигнем климата на еоцена. Да си припомним, че той е парников свят, в който Арктика е покрита с влажни гори, а крокодили се излежават там, където сега – макар и може би не за дълго – има ледена шапка. С други думи, няколко века човешка дейност могат да върнат часовника с 50 милиона години назад, обръщайки насоката към захлаждане, която се е проявявала през по-голямата част от времето на господство на бозайниците.
Не знам какво точно ни готви бъдещето. Не искам да се увличам в предположения, защото с тези така бързи промени на климата навлизаме в незнайна територия. Но това, което си мисля, е, че нашият човешки вид е в беда. Новите, по-високи температури ще бъдат извън обхвата, в който сме еволюирали. Ще бъдем извадени от нашата уютна междуледникова фаза – сцена на цялата световна история на Хомо сапиенс, където температурите са приятни, полярният лед създава океански течения, които носят топла вода до високите ширини, и земеделските култури се отглеждат лесно в почва, пълна с льос от ледниците. Сега морското равнище се покачва, както често е ставало и по-рано, но за пръв път морето настъпва към нашите градове, много от които са разположени на самия днешен бряг. Можем да измрем или да се приспособим. Това е изборът. И понеже сме разумни същества с големи мозъци, сечива, техника и глобален обхват, наистина имаме избор.
А другите бозайници? Измиранията със сигурност ще продължат под една или друга форма. Много се говори за „шесто измиране“, причинено от човека и сравнимо с петте масови измирания в историята на Земята, три от които разгледахме в настоящата книга (измиранията в края съответно на перма, триаса и кредата). Може ли сегашната криза да се изравни с тези праисторически бедствия, или да ги надхвърли? Засега съвкупността от съвременните измирания далеч отстъпва на апокалиптичната смъртност на предишните масови измирания, така че не следва да изпадаме в паника. Освен това имаме противодействие – ако решим, можем да съхраним застрашените видове, които още не са изчезнали! Но опасенията са, че ако сегашните измирания продължат, ще доведат до ефект на доминото, при което екосистемите и съобществата по целия свят ще се сринат като кули от карти. Ако това стане, за палеонтолозите от бъдещето измиранията на мегафауната от ледниковия период, на торбестите и фолклендските вълци в новата история и на лъвовете и горилите в бъдеще ще се слеят в едно. Ще се съберат в един тънък като черта скален пласт с много бозайници под него и малко (или никакви?) бозайници над него, ярък като чертата, която дели епохата на динозаврите от епохата на бозайниците.
Тази представа не ми дава покой. Но докато гледам белите мечки и зад тях притъмняващото небе над езерото Мичиган, крясък прекъсва мрачните ми мисли. Маймуните ревачи реват.
Обръщам се към жена си с усмивка. Тези маймуни са произлезли от мореплавателите през еоцена, които някак са преживели презокеанско плаване върху импровизиран сал, отнесени от Африка против волята им, но приспособили се към новата среда и климат на Южна Америка. А още по-рано предците на тези пътешественици са оцелели при три масови измирания. Маймуните са издръжливо племе, както и бозайниците като цяло.
Знам и още нещо. Еволюцията е надарила нас – един-единствен, но великолепен вид, Homo sapiens – с голям мозък и умение за обществено сътрудничество. Знаем какво причиняваме на планетата си и можем да работим заедно, за да намерим решение. Мамутите, саблезъбите тигри и милиони други измрели наши братовчеди бозайници никога не са имали такава способност да променят света или да го излекуват. Но ние я имаме.
Не знам какво бъдеще очаква човешката династия и цялата група, към която принадлежим, но все пак храня надежда, че властта на бозайниците ще продължи.
