Някои неща дори най-добрата кучка сред барманите не можеше да избегне.
Сега бе заточена в небитието на Югоизточен Канзас, в градче, където не би прекарала повече от някой спорадичен уикенд или посещение по време на отпуск, залагайки всичките си козове на бар, който не е излизал на печалба отпреди появата на смартфоните, и знаейки добре, че ще трябва да се разправи със сестрите и с баба си, ако не се съгласят с плановете ѝ.
Алекс потърка късата черна коса на тила си. Имаше нужда от едно питие.
Чу се трясък, щом пристъпи към тъмния бар, а зад гърба ѝ нещо изскърца.
Всяко косъмче по тялото ѝ настръхна.
Само че тя беше прекарала твърде много време, ритайки задниците на редовните пияндурници, за да не се задействат инстинктите ѝ. Извъртя се назад, сграбчи ръката, която светеше с мъждиво джобно фенерче в лицето ѝ, дръпна я към себе си и замахна със своята към нечие гърло – гърло на мъж, – като в същото време му подложи крак и повали тялото му – високо и едро – на пода.
Фенерчето и още нещо паднаха с тракане на пода. Светлината се извъртя и слабият лъч освети лицето му. Рошава кестенява коса, раздалечени очи, дълъг като ски шанца прав нос, тънки устни, разтворени от шока. Беше едър непознат в град, където дори след като в продължение на тринадесет години се беше вясвала само от дъжд на вятър, все още познаваше всички. Лежеше наполовина облегнат върху багажа ѝ; тялото му излъчваше топлина като от радиатор. Тя продължи да стиска гърлото му и да държи ръката му прикована далеч от тялото, за да не може да се защити.
– Кой си ти? – излая тя. При среща с крадец или мечка прилагай един и същи подход – ръмжи по-силно от тях.
Той я беше зяпнал.
– Ти… не си призрак.
Не му позволи да мръдне и сантиметър, макар че и тя си помисли същото. Обзе я вълнение, когато видя светлината на фенерчето, когато го сграбчи, и почувства топлата, твърда плът. Естествено, дъските на старата съборетина останаха тихи, докато той почти не се озова върху нея.
– Кой си ти? – настоятелно попита тя отново.
– Джеремая Поуст. Аз съм… – той се наежи и се намръщи. – Коя сте вие?
Гласът му беше нисък и дълбок. Ясен. Определено не беше местен. Той я огледа от горе до долу и се загледа с подозрение в татуировките на ръката, която го стискаше за гърлото.
– Лорета знае ли, че сте тук?
Беше доста едричък. Всъщност Алекс вече се измори да стиска голямата му ръка. Но той не опита да я дръпне нито веднъж, пък и показа загриженост към баба ѝ.
Пусна го и се изправи, провря се покрай маса с подредени около нея столове, за да стигне до бара, и включи една от лампите, имитация на „Тифани“, които бяха запазена марка на заведението, точно колкото евтината бира, скапаната храна и тълпите Ернандесовци, Леоновци, Мартинесовци и Торесовци, които постоянно влизаха и излизаха оттук.
Устоявайки на желанието да обвие ръце около себе си, тя се обърна и ги сложи на заоблените си хълбоци, после погледна надолу към него в бледата светлина на лампата. Далече от това излъчващо топлина като ядрен реактор тяло беше студено.
– Не, тя не знае, че съм тук, но аз имам ключ, което означава, че мога да дойда, когато си пожелая. – Без значение колко се съпротивлява старата „Хю Билдинг“. – Твой ред е.
Беше се проснал върху чантите ѝ като камара тежки крайници. Изви глава назад и започна да се оглежда.
– Трябва… – заговори той, в опит да се изправи. – Виждате ли някъде очилата ми?
Сега ги видя – кръглите очила с рамка от черупка на костенурка бяха изхвърчали под масата и тя отиде да ги вземе.
Когато се обърна, той вече се беше изправил. Нагоре и нагоре, и нагоре.
Той не просто беше едър. Беше огромен. Под горнището на скъпарската му сива фланелена пижама на бели райета се очертаваха силни рамене и широки гърди. Сивото долнище покриваше чифт дълги, дълги крака с големи стъпала, пъхнати в луксозни кожени пантофи. Нали знаеш какво казват за големите стъпала. Тя затвори увисналото си чене.
– Ти си наемател – каза тя, забелязвайки старинния ролекс, който той носеше на китката си, докато му подаваше очилата. Баба ѝ отдаваше под наем двете стаи срещу офиса на втория етаж. Алекс бе шокирана, че някой все още ги наема, тъй като предлагаха единствено малък котлон и обща баня. Особено някой като този тип, по когото всичко крещеше, че е фрашкан с пари.
Смяташе да преспи в една от стаите, понеже сестрите и племенниците ѝ бяха окупирали къщата на майка им.
– Точно така – отвърна той и си сложи очилата, преди да я погледне през кръглите им стъкла. Изучаваше я.
После цялото му лице се набръчка в усмивка. Малки бръчици се появиха в ъгълчетата на очите му, които бяха смесица от зелено, златно и кафяво. Две дълбоки трапчинки цъфнаха на лицето му с набола в късните часове на деня брада, имаше високи и изразени скули, плюс още една трапчинка на брадичката. Дори косата му изглеждаше прия¬телски настроена – гъста и тъмнокестенява, готова да падне над високото, ясно чело.
Той отметна коса назад, преди да подаде ръка.
– Ти си от семейството! Защо не сме се срещали досега? Аз съм Джеремая Поуст, асистент съм в колежа. Наех стая тук за година.
Беше огромен. И секси. Толкова секси, че направо да ти секне дъхът.
Сега вече наистина имаше нужда от питие.
Барабаненето на дъжда по прозорците се усили и гръмотевиците се чуваха по-наблизо.
Тя не обърна внимание на протегнатата му ръка и се запъти към бара, стъпи на проскърцващата ниска месингова релса, надвеси се над плота и измъкна две обикновени чаши.
– Водка или уиски? – попита тя, оглеждайки бутилките на рафта.
Отговор не последва, затова тя погледна към него през рамо.
Очите му бързо отскочиха от закръгленото ѝ дупе нагоре към лицето.
Тя се подсмихна. Много ясно, че ще му хвърли едно око. Дупето ѝ напълно го заслужаваше.
– Водка или уиски?
Леле, той се изчерви. Предположи, че е малко по-възрастен от нея, вероятно в началото на тридесетте. По силния му блед врат плъзна червенина.
– Хм… уиски? Тя наля и на двамата по една солидна доза, обърна се, хванала чашите и бутилката, и се върна при него, тикайки чаша в ръката му.
– Приятно ми е да се запознаем. Аз съм внучката на Лорета – Алекс Торес. – Чукна чашата му със своята. – Защо реши, че съм призрак?
Тя гаврътна уискито си и се вторачи с очакване в него. Той погледна към нея, а после към чашата и въздъхна. Господин Луксозни гащи сигурно си пада по скъпи питиета. Уискито, което зареждаше баба ѝ, можеше да свали блажната боя от стените.
Той го изпи на екс, затвори очи, но не се закашля и от това стана направо знойно секси. На Алекс ѝ трябваше още едно питие. Или пък едно хубаво чукане.
– Алекс? – попита той, гледайки я напрегнато и отвисоко през очилата. – Не се сещам… Семейството ти е голямо.
Тя изпръхтя, за да прикрие факта, че макар той очевидно да знае доста за семейството, никога не е чувал за нея.
А да каже, че семейството ѝ е голямо, беше силно омаловажаване.
Фрийдъм, Канзас, беше дом за пет поколения от огромната ѝ мексиканско-американска фамилия, като се почне от прапрадядовците Леон, които пристигнали в самото начало на двадесети век. Беше ѝ писнало да разказва тази история. Никой не очакваше, че жена, която изглежда като нея – с мургава кожа, топчест широк нос, черна коса и дълбоки кафяви очи, – произлиза от Средния запад.
Никой не очакваше, че нейният род често има по-здрави и дълбоки корени в тази страна, отколкото повечето бели семейства.
Малцина от потомците на Леон изобщо бяха напускали малката точица в югоизточния край на щата Канзас. Но Алекс го направи. И никога, дори и след милион години, не си бе представяла, че ще се премести обратно тук.
Защо тогава се учудва, че този пич никога не е чувал за нея?
