Откъс
Х.
Х. започна да пречи на щастието ми още от училище. Дали към това го тласкаше завистта? Ревността? Омразата? Така и не научих, но действията му бяха последователни и изненадващи. Причината беше Катя. Тя дойде в класа ни по средата на втория срок, в едно никакво време – нито зима, нито пролет, и аз веднага съзрях в бледото й лице собственото си щастие. Усещането беше мълниеносно – като тънка игла, минаваща през сърцето, но завинаги. Постепенно щастието придоби видими форми – то приличаше на книга, на албум, пазещ пожълтели снимки, и моята единствена задача беше да го пазя или да не го забравя някъде, защото крадецът дебнеше. Крадецът – това беше Х. – имаше зорък поглед и лоша мисъл. Той ловеше усмивките ми към Катя, незначителните жестове на интерес, като преписването на домашните по математика или едновременното закъсняване за сутрешната гимнастика. Х. беше ловък и вездесъщ. Ушите му долавяха шепота и неизречените думи, очите му виждаха отвъд мисълта. Именно така Х. разбра, че съм поканил Катя на кино, и подготви първия си удар срещу щастието ми – прати две циганета да ме набият пред киносалона. Бабаитлък. Циганетата бяха мърляви и понамирисваха. Попилях ги за нула време, напсувах ги на майка, като хукнаха да бягат. Бях горд от смелостта си. Х. се беше провалил, но още тогава отбелязах въображението, с което действаше. „Хайде – протегнах ръка на Катя, – този страхливец поне да си беше показал подлите очи”, а момичето извади бяла везана кърпичка и ми я подаде. Видях, че съм си разкървавил пръстите, но благородно отказах жеста – знаех от баба ми, че петна от кръв не се перат.
После Х. се опита да ми скрои нов номер – проби дъното на лодката, с която возех Катя в градското езеро. Беше успял да извади цяла дъска откъм кила и когато стигнахме до средата на водната площ, лодката почна да се пълни. Гнилата вода бълбукаше застрашително и пускаше жълти мехурчета. Беше епично и смъртоносно. Изгнилият „Титаник” се мяташе като риба сред пластмасови шишета и подути боклуци. Не можех да се оставя на случайността, нито на чужда милост. Скочих от лодката и сграбчих момичето в железните си ръце. Градското езеро беше плитко – до коленете ми, аз вдигнах високо Катя – като знаме на храбростта си, и я пренесох до брега. Там я поставих вертикално, после изцедих крачолите си. От тях изтекоха закани и попови лъжички. „Пак се крие – вметнах разсеяно аз, – такова шубе не съм виждал, но не може да ме стресне, не може.”
Знаех, че човек трябва да се бори за щастието си, но в титаничната битка с Х. научих, че още по-важно е да изчисляваш ходовете на противника. Нещо като шах на щастието. Този урок усвоих, когато разбрах за коварния план на Х. да не ходи в казармата. По това време военната служба беше задължителна. В казармата момчетата ставаха мъже, така както момичетата се превръщаха в жени, след като родят. Двете неща не бяха свързани. Х. обаче беше изплел тайна сметка, изчислявайки, че докато аз гоня Михаля по баирите в пълно бойно снаряжение, той ще се увие около Катя и ще я заплени. Даже започнах да си представям зримо сцената – Х. приличаше на жълт бръшлян, а на змийската му глава имаше очила. Бръшлянът пълзеше по тялото на Катя и нашепваше отровни думи. Разбира се, номерът на Х. не можеше да мине – човек не зарязва щастието си току-така, и аз потърсих съвет. Някой трябваше да ми подскаже как да се измъкна от очакващата ме клопка, как да се хлъзна край мрачните полковници от Военното. Разпитвах цяла седмица сведущи по въпроса. Изборът не беше богат – от прострелване със самоделна пушка на глезена до изпиване на настърган джам, който трябваше да предизвика възпаление на бъбреците. Избрах второто, за глезена ми беше жал, и влязох за месец в болница. Докато гледах тавана и упорито се оплаквах от болки в кръста, наборът наби крак по плаца в казармата. Когато се явих повторно пред военната комисия, полковниците ме наблюдаваха с открито подозрение. Просто им миришех на дезертьор. Простих им развинтеното обоняние, нямах угризение нито пред родината, нито пред рода, единственото чувство, което ме владееше, беше радостта, че отново съм надхитрил Х. и че никой не може да ме раздели от щастието в моя живот – Катя.
Любовта ни цъфтеше – беше прекрасна като мак в лавандулова нива, като платноходка в планинско езеро. Ала чувството за опасност не ме напускаше. Х. нямаше намерение нито да отстъпва, нито да се отказва от подлите си номера. Х. беше съперник от класа, който сменяше тактиката си, както хремавият хвърля кърпичките си. Беше тръгнал от заплахите, мина през коварството, сега изведнъж почна да се прави на нежен и влюбен. Изпращаше всеки ден цветя на Катя. Береше ги по чуждите градини, увиваше дръжките им в станиол, после намираше някое хлапе за пощальон. Сигурно му даваше стотинки за услугата. Сърцевед беше Х., това не можеше да му се отрече – жените обичат цветята, обичат и диамантите, и аз нервно заследих дали покрай нескопосаните букети не се търкаля някое блестящо камъче. Все още бисери нямаше, затуй въздъхнах с облекчение. После се разшетах и аз по лехите. Букетите, които правех, бяха два пъти по-големи от тези на Х., а в средата им винаги стърчеше по една роза. Освен това връчвах цветята лично на Катя. Правех го с поклон и замечтан поглед. В очите ми грееше любов и тънко задоволство, че отново бях изпреварил конкурента си.
Ала безсмислената надпревара започна да ме изтощава. Трябваше да се измъкна от нея и да оставя изобретателността на Х. да тича след вятъра по полето. Мислих дълго по темата, през акъла ми минаваха както ужасяващи решения, така и сцени, изпълнени с красота и лиризъм. Избрах вторите – бяха по-близки до душевността ми – и поисках ръката на Катя. Ще кажете – нима бракът е крайната точка на щастието, отвъд която любовта е недосегаема? Или пък – от какво предпазват измислените правила – от нас самите или от другите? И в двата случая съмненията ви ще са верни. Доказа го и Х. Той сякаш обезумя от вестта за сватбата и премина към чист терор. Първата престъпна стъпка съвпадна с първата ни брачна нощ. Х. не се посвени да я смути с бруталните си намерения, да посее страх и очакване за мъст. Покушението стана в брачната стая. Над новото ни ложе грееше огромен полилей. Кристални форми подрънкваха нежно и предвещаваха блаженство. През отворения прозорец долиташе мирис на липи – беше юни, а сред цветовете се бяха сврели хиляди малки славейчета и ни благославяха с вечни гласове. Сигурно трябваше да се отпусна, да преживея най-великия миг в живота си, да се предам изцяло на щастието. Ала едно малко кътче в съзнанието ми беше останало нащрек. Да затворим прозореца, подсказа то и аз изрекох на глас опасението му. Катя се усмихна великодушно; как можеше да хлопнем вратата пред нежния славеев хор, как можеше да прекъснем неземния аромат на липите? Съгласих се, загасих лампата, но вместо да поведа съпругата си към брачното ложе, я дръпнах в защитения ъгъл на стаята. Точно в този момент полилеят се откъсна от тавана и се сгромоляса върху леглото. Кристалните украшения загърмяха злокобно и разочаровано – очевидно търсеха разплата и искаха кръв. „Той е – изкрещях аз, – казах ти да затворим прозореца, стрелял е по абажура, казах ти.” После изхвръкнах като луд на улицата. Не беше трудно да намеря мястото на стрелбата – беше в едни редки храсти, точно срещу стаята ни. Стори ми се, че тревата наоколо е отъпкана, а в пролетната нощ се прокрадваше остра миризма – така трябваше да звъни барута – на зла прокоба и на смърт. Х. обаче беше изчезнал. Завъртях се секунда – две, сетне панически се понесох обратно – бях оставил Катя сама и злосторникът можеше да е изчислил грешката ми. Слава богу, страхът беше напразен. Прегърнах жена си и седнахме в защитения ъгъл. Така прекарахме нощта – сгушени и вслушани в шепота на липите. Беше прекрасно и загадъчно, сякаш не бяхме сами в стаята.
С времето Х. май се поуспокои. Преглътна реалността и затаи обидата дълбоко в себе си. Сигурно я беше завил с вълнени одеяла, а отгоре беше наметнал юрган, за да не й се чува гласчето. Последният опит беше по-скоро ехо на предишната агресия, бледа сянка на някогашното въображение. И наистина, как да наречеш плоското му усилие да ме прати в командировка за седмица. Явно беше говорил с началника ми в службата, може би го беше черпил, може би го беше увещавал, че съм добър работник и никой друг, само аз, би решил сложния казус със закъсващото предприятие в градчето Н. Началникът ми беше строг и справедлив, но даже и такива хора се поддаваха на любезни усмивки и тънки намеци. Разбира се, отказах пътуването, не знаех дали затихващите признаци на завист? ревност? омраза? в Х. нямаше да лумнат отново. Оправдах се със зъбобол, камъни в бъбреците и бавно съсирване на кръвта. Добавих и махмурлук. Началникът ме гледаше като жива развалина и в един момент се самосъжалих. Все пак съчувствието беше по-добър вариант от злите планове и аз леко се усмихнах. Бях пресякъл поредния опит на Х., бях по-предвидлив, по-умен, по-ловък от него. Аз заслужавах щастие, не той.
Седмица след разговора с началника чух как Катя ме вика, после усетих леките й стъпки в гръб. „Вече си свободен – равно каза тя, – Х. е загинал при катастрофа, жалко е, но сигурно тази вест ще ти донесе облекчение.” Трябваше ми време, за да вникна в думите на жена си. Не я разпитвах кога, как, къде,, нито пък кой й е казал за края на Х. Единственият въпрос, който си задавах, беше защо Катя твърдеше, че съм свободен, и какво следваше от това. Постепенно проумях, че между свободата и щастието съществува противоречие. От една страна, бях се измъкнал от гнета на Х. и щастието ми нямаше да се хлъзга по ръба на риска. От друга – същото това щастие беше роб на Х. и сега не можех да го управлявам. Извърнах се бавно. Срещу себе си видях млада жена. Лицето й беше бледо и непознато. Гледах я с удивление. Коя ли беше тя и как звучеше прекрасното й име? Излязох на стълбищната площадка. Стори ми се, че надолу по етажите крачи човек. Затичах се. Видях широк мъжки гръб. Допуснах, че това е Х., и го последвах смирено. Знаех – Х. ме водеше към щастието.
