Сиатъл, 12 юни 2008 г.
Стъпвам на стария док и той изскърцва под краката ми, сякаш издава дълбока въздишка. Навън е тъмно, но гирляндите от лампички над мен осветяват пътя ми.
Какво беше казала по телефона жената от агенцията? Седмата плаваща къща вляво? Да. Така мисля. Хващам по-здраво куфара си и тръгвам бавно напред. Над водата леко се полюлява платноходка, привързана към съседна двуетажна къща, с палуба на покрива и с кедрова облицовка, избеляла до сиво-кафяво. Върху маса на предната палуба мъждука фенер, но секунди по-късно пламъкът му угасва, може би от вятъра, а може би от някой, който се спотайва в сенките. Представям си как жителите на пристана надничат през затъмнените си прозорци, наблюдават ме, шепнат.
– Ето я – казват един на друг. – Новата съседка.
Някой се подсмихва.
– Чух, че е от Ню Йорк.
Мразя шушуканията, погледите. Натискът на любопитството ме прогони от Ню Йорк.
– Горкичката – чух да изрича някой, докато излизаше от асансьора в офиса преди месец. – Не знам как изобщо успява да стане от леглото сутрин след случилото се. Ако бях аз, не знам как щях да продължа.
Спомням си как спрях в коридора и изчаках жената да се скрие зад ъгъла. Не можех да понеса да видя изражението на лицето й или на лицата им. Поклащането на главата. Съжалението. Ужасът. В Сиатъл сянката на миналото ми щеше да избледнее под облачната покривка.
Поемам дълбоко въздух и вдигам поглед, когато чувам далечно скърцане на панти на врата. Поспирам, подготвяйки се за сблъсък. Но единственото движение, което забелязвам, е бавно плъзгащ се по езерото каяк. Самотният гребец ми кимва, преди да изчезне на лунната светлина. Докът леко се полюшва и аз се опитвам да запазя равновесие. Ню Йорк е далеч от Сиатъл и аз все още съм гроги от дългия полет над континента. Спирам и за миг се чудя какво правя тук.
Подминавам още две плаващи къщи. Едната е сива, с френски врати, гледащи на север, и ветропоказател, кацнал на покрива. Следващата е светлокафява, на прозорците има сандъчета, преливащи от червено мушкато. На палубата пред дома са наредени още сандъчета и кашпи и аз спирам да се полюбувам на сини хортензии в теракотена саксия. Този, който живее тук, трябва да е прилежен градинар. Мисля си за градинката, която оставих на балкона си в Ню Йорк, малката градинка, засадена с манголд, босилек и захарна тиква за... прехапвам устните си. Сърцето ми се свива, но светлината на верандата на плаваща къща номер седем ме връща в настоящето. Спирам, за да погледна как изглежда новият ми дом: разположен в най-далечния край на пристана, той сe носи над водата тържествено и безстрашно. Облицован е с избелели от времето кедрови дъски, а когато забелязвам отворения илюминатор на горния етаж, се усмихвам. Точно както е представен в информацията от агенцията. Въздишам.
Ето ме тук.
Усещам буца в гърлото си, докато пъхам ключа в ключалката. Краката ми изведнъж се подгъват и щом отварям вратата, падам на колене, заравям глава в ръцете си и заридавам.
