ГЛАВА 6
20 септември 1949 година
Моля те, забрави писмото от миналата седмица. Нищо от написаното не е истина. Баща ми ме накара. Не можах да му се опълча. С часове не ми даваше да стана от бюрото, докато най-сетне не ме склони. С всяка положена върху листа дума животът ми свършваше. С всеки ред за нашата любов душата ми се разкъсваше. Защото нищо не бе вярно.
След като се прибрахме от пещерата последния път, татко претърси стаята ми. Под дюшека намери дневника ми, а твоя портрет – навътре в шкафа. Но съм благодарна, че не откри писмата ти. Никога не го бях виждала такъв. Цялото му лице пламна, почервеня даже и грапавият белег на бузата му. Бях така изплашена. Изкара ме навън и ме принуди да наклада огън и да запаля всичко. Сякаш сама копаех гроба си, докато трупах малките съчки и мачках вестника на топки. Той метна кибритена клечка и всичко лумна в пламъци. Като че сърцето ми бе хвърлено там и го подмятаха огнените езици, така страдах, като гледах ъгълчетата на листовете да се закривяват и разпадат, боята на платното да почернява като въглен, докато накрая ти целият стана пепел. Завлече ме обратно вътре и ме заплаши, че ако те видя пак, ще съм мъртва за него. Но аз вече бях. Една част от мен издъхна в огъня онзи ден.
Докато бяхме вътре, Мириам успяла да спаси някои от вещите ми. И ги запазила. Знаела е за нас през цялото време. Видяла ни е веднъж през нощта. На никого няма да каже, на наша страна е.
Татко иска да се омъжа за Иън. Урежда брака ми и не мога да ги спра. Затова на следващия ден ме заведе при отец Макмилън. Ала как да се омъжа за човек, когото не обичам? Стоях пред църквата на хълма и гледах към града. Предния ден бе валяло и реката преливаше през дигите, а където се вливаше в морето, го обагряше в мътно кафяво. Така бърза бе водата, преминаваше наложените ѝ предели, че ми даде идея. Ще се опитам да избягам. Ще сложа някои неща в една чанта и ще се срещнем пред нашата върба на реката в последната нощ на септември. Баща ми ще бъде извън града. Ще те чакам в полунощ пред дървото, в което издълбахме обета си един към друг. Не е ли съвършеното място за среща? Под най-голямата, най-старата върба, защото и нашата любов е като нея – грамадна, устояваща на гръмотевични бури, вихри и сковаващ мраз, без да спира да расте. Няма значение какво казват баща ми, властите, светът – аз винаги ще те обичам.
Намерила съм по-добро скривалище за писмата си. Ще ти бъде лесно да ги вземаш оттам. Слагам ги в „любимата ми книга“. Моля те, потърси ги колкото се може по-скоро, в случай че настъпи промяна в плана. Мириам каза, че ще ти занесе само това писмо. Но за нея е твърде опасно и не бива да искаме повече. Кой знае на какво е способен татко, ако разбере, че тя ни помага. Не бих могла да я поставя в такава опасност.
Обичам те, обичам те, обичам те, обичам те и не мога да дочакам мига, когато пак ще сме заедно. Не съм те виждала от тринайсет дена. На стената зад леглото си бележа дните като някой затворник. Защото така се чувствам, когато съм без теб – като в затворник в тъмница.
Но скоро ще се видим. Ще избягаме някъде, както сме си говорили. Ще си построим къщичка в гората, където никой не може да ни открие. И ще заживеем там заедно, далеч от този жесток, жесток свят... Точно както си го представяхме. Ще се будим един до друг всяка сутрин, с часове ще се прегръщаме, без да се налага да се разделяме. Ще прекарваме дните си в плуване, аз ще те рисувам, ти ще ми четеш, ще си говорим по цели нощи и нито ти, нито аз ще трябва да бягаме или да се крием.
На глас ще си казваме, че се обичаме. Ще го изричаме ден и нощ, докато го повторим толкова много пъти, че да наваксаме времето, когато това ни е било забранено. А после – още.
Обичам те, обичам те, обичам те, обичам те, обичам те, обичам те, обичам те, обичам те.
Чакай ме под дървото.
Идвам да започнем живота си заедно.
Ти, аз, завинаги.
