1.
Прозорецът показваше размазани ели, белия шум на ноемврийската виелица; телеграфните стълбове се мяркаха и изчезваха като редуващи се кадри от черно-бял филм. В прозореца показваха Русия, която още от Соликамск си беше все такава: ели, сняг, стълбове, после поляна с разнебитени селски къщи, после гара със силикатни авитаминозни двуетажни къщи и от¬ново милиони ели, набодени нагъсто и непроходимо покрай коловозите – обвити като с бодлива тел, няма минаване. Но в тази безкрайност и еднаквост на природното застрояване на задпрозоречната Русия я имаше и цялата ѝ мощ, величие и красота. Красотище, мамка му!
– И какво ще правиш сега?
– Ще живея. А ти какво би направил?
– Бих го убил.
– Ами ето. А аз му простих. И сега ми се иска да поживея. Може ли пак телефона за секунда? Майка нещо не вдига.
***
От Ярославската гара лъхаше на свежест и изгоряло дизелово гориво. След киселата миризма на пътническото купе, след пожълтялото от тютюнев дим желязо на вратите, подсладено с урина, тук въздухът беше твърде огромен: прекалено много кислород, който веднага удряше като чифир в главата.
Москва също идваше в повече, след еловите коридори тя се разгръщаше като космос пред пристигащите. Увитите в шалове хора скачаха от вагоните през трапа към платформата, разтоварваха пристегнатите с лепкава лента китайски куфари на сини квадратчета и се разпръскваха по пероните към далечината като щурмови самолети, излитащи от пистите на летище. Далечината беше обвита в мъгла и в мъглата пред пристигналите хора се мяркаха дворци, кули и небостъргачи.
Иля не вървеше по-бързо от останалите, не си проправяше път в потока – просто се оставяше да го носи. Миришеше московското небе, взираше се с отвикналите си очи в далечината, мълчаливо се удивяваше. Беше ярко, както в детството му. Мъгливата ноемврийска Москва пареше очите.
Че беше дошъл – беше, но още не беше пристигнал. Гарата бе все още външна територия, осолена и зацапана от останалата част на Русия. Както бангладешкото посолство във всеки един смисъл си е територия на държавата Бангладеш.
В края на платформата бяха направили цедка. Иля по навик я беше съзрял още отдалече над чуждите глави. Сиви униформи, изсечени мутри, дебнещи присвити очи. Опитни. Минавай, минавай, минавай. И дори служебно куче на верига: пълна прилика. Естествено, не са го довели тук за това. Тук то просто души за наркотици и вероятно за експлозиви. Но нали и страха може да надуши.
Иля зарея поглед в празното пространство, за да избегне присвитите очи, да не се втренчи в тях. Изпразни главата си от всякакви мисли, за да не мирише на нищо.
– Младежо!
Веднага застина неподвижно. Как го бяха разпознали? По цвета на кожата? По превития гръб? По наведената глава? Как разпознава кучето звяра?
– Елате. Документите.
Той даде паспорта си. Отвориха на регистрацията на местожителството, цъкнаха с език.
– Откъде се връщате?
Да излъже или да каже истината? Няма да тръгнат да проверяват. Пътувал... Пътувал донякъде. На почивка. При баба. В командировка. Как ще го проверят?
– Излежавах. Наказание.
– Справката за освобождаване.
И веднага с друг тон. Господарски.
Подаде документа. Лейтенантът се извърна с гръб към него, измърмори нещо в радиостанцията, изслуша какво му промърмориха в отговор; Иля стоеше мълчаливо, без да спори. Всичко му беше наред. От обаждането до следващото: от¬казано условно освобождаване.
– Превъзпита ли се, Иля Лвович? – обърна се най-накрая лейтенантът към него, но документа не му връщаше, незнайно защо го прегъна на две.
Москва се отдалечаваше зад гърба му, ежеше се, небето ѝ се смаляваше и се свиваше; шумът от хора и коли заглъхваше. Шкембето, петнистите гърди и мутрата на лейтенанта заменя¬ха цялата Москва. Иля сякаш знаеше: онзи нищо няма да му направи. Просто сега трябва да му се пусне малко, да му се позволи да почувства властта. И като се насити, ще пусне Иля. Нали заради това стои тук, затова е избрал тая служба.
– Точно така, гражданино началник.
– На мястото, където ще живееш, ли отиваш?
– В Лобня.
– Адрес по регистрация?
– „Деповская“, номер 6.
Лейтенантът свери с паспорта, като без нужда смачка попадналите му страници. Вероятно беше на същата възраст като Иля, но пагоните го правеха по-голям. Макар че през последните седем години не неговите, а годините на Иля се брояха по една за три.
– Прибираш се вкъщи. Имаш право – изхъмка онзи. – Двеста двайсет и осма – прочете той. – Точка първа. Какво е това? Точка първа. Припомни ми.
– Производство. И продажба. Аз имах само подготовка за продажба, гражданино началник.
Иля го гледаше малко под брадичката – има една такава особена точка, където трябва да са гледат сътрудниците по време на разговор. Не в очите и не в пода.
Боклукът протакаше, харесваше му, че може да разтяга времето като ластик.
В този момент кучето започна да лае по един уплашен на вид таджик, който носеше същия кариран като на останалите куфар.
– Добре. Не забравяй да се явяваш на отчет. – Лейтенантът подаде справката на Иля. – И повече недей да търгуваш.
Иля кимна, отдалечи се настрани, прибра хартийката във вътрешния топъл джоб, където и самият той се бе спотайвал, докато траеше разпитът. Лейтенантът вече се беше увлякъл по таджика, той беше по-перспективен.
Иля се беше промъкнал.
Контузеният свят постепенно дойде на себе си, започна да разговаря.
Но сега, когато се беше озовал по-близо до Москва, Иля забелязваше навсякъде из нея онова, което не можеше да се види от влака: ченгета. На площада пред гарата, до входа към метрото, в павилионите и на станциите. На глутници, с очи като на служебна овчарка. Макар че може би проблемът не беше в Москва, а в Иля.
