ИМОТ ЗАД ГРАНИЦА
„Ивайло, Ивайлооо... – мислеше Тодор Кандиларов наум, – защо ни оставяш баш на Бъдни вечер...“.
Седнал в механа „Боровете“ в градския парк, недалеч от гробищата, отпиваше от чашата си червено вино и гледаше през прозореца падащия сняг.
Бе починал съученик, приятел от махалата и посветен в тайните му. То не бяха някакви неведоми тайни, а самият му живот, низ от събития и случки, свързани с родителите и близки. Беше малко по-различен от този на съучениците и момчурляшката дружина от махалата.
Този съученик, починалият, бе Ивайло Стойнев, син на известен партиен и стопански ръководител от миналото. Въпреки различията в семействата на двамата приятели, те си оставаха близки.
Когато Ивайло се разболя, потърси своя приятел Тодор, Тошката, де, за да се видят. Премести се в апартамента на майка си. Лежеше в хола на голям креват и посрещаше там гостите си. Пускаше само тези, които искаше да види. Не му оставаше много време. Била лоша болестта. Нещо скоротечно на лимфните възли с въздействие върху белите дробове – болест на Ходжкин.
Тодор Кандиларов седеше в механа „Боровете“. Бе отишъл в любимата кръчма на Ивайло след погребението. Имаше нужда да остане сам. Отпи поредната глътка червено вино. Притвори очи и си припомни.
Ивайло лежеше. Тодор седна до него и му заговори нещо, което минаваше покрай ушите на болния: „...Ще се оправиш... ти си велик приятел... няма да те изоставя...“, ей такива неща. Ивайло мигаше и сякаш очакваше нещо да се случи. В този миг вратата тихичко се отвори и майка му, доста възрастна жена, кимна с глава. Тодор Кандиларов се надигна да си ходи, но болният го хвана здраво за ръката.
– Чакай, чакай – каза с немощен глас. – Искам да ти дам нещо. Да ти подаря на изпроводяк...
В стаята тихо влезе дребно плешиво човече със зеленикаво сако от кадифе, с протрити ръкавели и увиснали зелени кадифени джинси. Носеше плоска кожена кафява чанта. Леля Керанка, майката на Ивайло, приближи един стол, за да седне зеленикавият, с големите очила.
Всички затаиха дъх и зачакаха да се случи нещото. Леля Керанка помогна на болния си син да се надигне на възглавницата. Оправи завивката му и се отдалечи с тихи стъпки и насълзени очи. Стаята бе заградена от масивна дъбова секция. Тежки жълто-кафяви завеси не пропускаха светлина. Огромен кристален полилей мъждукаше едва-едва. Във витрините имаше наредени книги. Първо Балзак, до него Тургенев, следваха го Стендал, Достоевски, Флобер, Чарлз Дикенс дебелееше с томовете си накрая... От поредицата на Достоевски липсваше един том. На другата стена също имаше скринове. Във витрините блестяха чаши, лъскав самовар и табли, понесли стъклени фигури на кончета и делфини. Механичен стенен часовник в дъбов цвят отмерваше времето с огромно махало.
На Тодор му се стори, че щракането на секундите се усили, отмервайки с железните си сегменти щрак, щрак, щрак... Ивайло се размърда леко. Всички се обърнаха към него. Той се позакашля за малко и каза:
– Тодор Иванов Кандиларов, днес тук при нас е нотариус Цоко Пенкин. Той ще засвидетелства и подпечата документа, който ще ти дам. – Погледна майка си и продължи: – Да влязат свидетелите.
В стаята влязоха семейство Лена и Георги Спасови, съседи на Ивайло.
Болникът се обърна, пресегна се със забавено движение и взе от нощното шкафче лист хартия. Под него се показа липсващият том на Достоевски – „Престъпление и наказание“. Нотариусът се наведе, извади от кожената си чанта зеленикава папка, писалка с мастило и печат. Сложи си други очила. Подаде папката с документа, който Ивайло Стойнев подписа и после се усмихна с крива усмивка. Подписаха и семейство Спасови. След това Ивайло бавно се обърна към Тодор с думите:
– Това е дарение за теб, приятелю! Дарявам ти цялата си фирма. На теб, на най-верния другар и най-доброто момче от махалата. Ще остане само мама, която ще те помоля да наглеждаш вместо мен. Заповядай и подпиши и ти, че приемаш.
Отначало Тодор не разбра точно какво става, но след като изправеният нотариус Пенкин прочете тържествено документа, погледна изумено лежащия. След няколко реплики и обяснения, след укорния поглед на леля Керанка, подписа. Нотариусът постави печат, с движение, показващо важността на случващото се. Погледна творението си с възхита и въздъхна доволен. На тръгване получи плик с пари, които прибра рутинно в плоската чанта.
Това се бе случило преди дни. Днес погребаха Ивайло, през деня, на 24 декември, точно преди Бъдни вечер.
Тодор седеше в механа „Боровете“, самичък на масата в ъгъла, и пиеше голяма чаша червено вино. Замисли се. Дааа, току-що бе изпратил най-добрия си приятел. Извади от вътрешния джоб на сакото сгънат документ и го погледна – нотариален акт на неговото име за придобивка чрез дарение на фирма „Имоти и екскурзии зад граница“, с всички активи, офиси в градчето, в София и във Виена, банкови сметки и структура.
Бръкна още веднъж в джоба на сакото си и извади сгънат плик. Бе чел съдържанието му много пъти. Отпи голяма глътка червено вино и го прочете за пореден път:
До Тодор Кандиларов
Когато четеш това писмо, аз няма да съм вече между живите. Приятелю мой от детството, ще ти разкажа една история.
Спомни си за оня случай, когато получихте у вас писмо от Австрийското посолство през 1979 година. Та, по повод това писмо, баща ми и милиционерите от ДС ми поръчаха да те следя. Да следя всяка твоя стъпка, действия и думи и да им докладвам. Затова бяхме всеки ден заедно, неотлъчно един до друг, по заръка на органите на реда. После учихме във Висшия икономически институт във Варна. Бяхме съквартиранти. Мен ме приеха без изпит, за да те следя. Ходехме заедно на купони, учехме и ергенувахме. После се върнахме в градчето. Назначиха ме главен счетоводител на Домостроителния комбинат, а ти работеше в счетоводството като обикновен чиновник. И пак бяхме заедно всеки ден. След работа и в почивните дни се срещахме и обсъждахме живота си. Ти се ожени, родиха ти се две деца. Помниш ли, опитах се да ти отнема дори и приятелката. Даже се намесиха в семейството й от ДС-то, но тя реши накрая да е с теб, въпреки че уволниха баща й от работа, а майка й се разболя от диабет от тормоза. Аз не се ожених, не случих. Баща ми почина. Помниш ли, като му направиха първия път операция, ти веднага дари кръв. Само твоята кръвна група беше АВ. Радвахме се истински на приятелството си, а в същото това време моето семейство ви използвахме за всичко. Получавахме облаги благодарение на моите доноси срещу теб.
Дойде демокрацията. Аз си открих фирма. Ти опита, но не успя. Попречиха ти. Моята фирма процъфтя и натрупа доста капитал. Да, да. Това бяха връзките на татко. Още като разбрах, че семейството ви има имот във Виена, през далечната 1979 година, макар че беше странен имот, си наумих, че ще правя, ще струвам и аз ще имам имот там. Точно в центъра на този град. Както и стана.
За всичко това беше виновно писмото от Виена. Заради него нашето семейство получи задача да ви следи и разработва, по поръчка на милицията. Оттам получихме и привилегиите на ваш гръб. Ти бе толкова добър и истински приятел, а аз съм бил доносник още от млади години. Правех го заради баща си. Той си беше продал честта и съвестта за слава, пари и обществено положение. Всичко, което имам днес, се дължи на това „виенско писмо“. Затова сега ти подарявам натрупаното мое богатство. То е твое. Твое по право. Аз си отивам и искам да замина с чиста и спокойна съвест. С прошка...
П.П.
Когато сядаш в любимата ни механа „Боровете“ и пийваш чаша червено вино, си спомняй за мен...
Твой приятел Ивайло
***
В един студен и ветровит ден влязох с компания в механа „Боровете“, намираща се в градския парк. Тодор Кандиларов стоеше сам на своята маса и пиеше любимото си червено вино. Познавах го отдавна, затова се приближих и го поздравих:
– Здравейте, господин Кандиларов!
Тодор се стресна.
– Здравей – отвърна той.
– Научих новината. Честито. Получили сте дарение. Готова фирма ще управлявате сега.
Работех като журналист на свободна практика в регионалния вестник и знаех горе-долу какво се случва в малкия ни градец.
– Да, да – рече замислено Тодор. – Ако имаш време, седни за малко при мен.
– С най-голямо удоволствие – отвърнах заинтригуван аз.
Извиних се пред моите приятели и се върнах на масата при Тодор. Той ми подаде лист и ме подкани да го прочета. Прочетох го и попитах:
– А какво е това „виенско писмо“, господин Кандиларов? За какво става дума?
– А, да! То е причината за всичко, което се случи... – замислено ми отговори Тодор.
И заразказва родовата си история:
– Преди Освобождението прапрадядо ми Тодор Кандиларов, родом от Казанлък, учил и търгувал в пределите на Румъния и Русия. Забогатял. Изучил се, говорел няколко езика. Пътувал често до Виена. Живеел в Гюргево. След като се освободила България от османска власт, той станал главен съветник на първия руски губернатор в Русе. В началото на 1879 г. се разболяла жена му. Отпътувал с кораб до Виена, за да я лекува. Там престояли шест месеца, но тя починала. Върнал се и заживял първо в Попово, а после в Разград. Неговите потомци направили първите книжарници в градчето. Имали транспортна кантора, имоти. След 1944 г. народната власт им отнела всичко.
Моят събеседник замълча, пое въздух и продължи:
– Докато един прекрасен летен ден вкъщи, на улица „Раковски“, се получи писмо от Австрийското посолство. Това се случи през 1979 година. В писмото пишеше, че гробът на починалата ни прапрабаба Анастасия Кандиларова във Виена е бил платен за сто години от съпруга й Тодор Кандиларов, за да се грижат местните власти за него. Този срок бил изтекъл, затова питаха дали ще продължим да го поддържаме, сиреч ще платим ли за още време.
Тук стоящият срещу мен познат отпи глътка червено вино, погледна ме изпитателно и продължи монолога си. Аз стоях със затаен дъх, слушах и попивах всяка дума.
– От него момент нататък се озовахме под наблюдение от ДС. Не ни оставиха на мира. Разпитваха баща ми десетки пъти за „имота“ в чужбина. Питаха го дали няма и торба с жълтици там оставени. От моето семейство не сме излизали зад граница. Не знаехме за гроба на прапрабаба Анастасия и делата на прапрадядо Тодор Кандиларов. Но от милицията не вярваха. Това ни пречеше да се реализираме в живота и така… до дарението на Стойнев.
Тук Тодор замълча и бавно допи чашата с вино. Мълчах и аз, обмисляйки чутото.
***
Тодор Кандиларов продължи да управлява дарената му фирма. След като влезе във владение на имота си във Виена, отиде и намери гроба на прапрабаба си. Той си стоеше така, както е бил от 1879 г. Продължи да го поддържа.
Тази история остана неизвестна до днес, когато реших да я разкажа, с позволението на Тодор Кандиларов.
Странно нещо са животът и съдбата и никога не знаеш какво ще ти поднесат в следващия миг!
