„Щастливеца Пер“ (издание на „Пресей“) на датския писател Хенрик Понтопидан, отличен с Нобеловата награда за литература, е многопланово епическо платно – обемно, но изключително четивно и за съвременния читател. Това е и дълбоко трагична книга за надеждите на младостта и горчивите разочарования. В центъра на повествованието е образът на амбициозния младеж Петер Андреас Сидениус. Пътят му се пресича с богатото еврейско семейство Селомон, което го взема под крилото си, финансира начинанията му и дори му позволява да пътува в чужбина, за да събере опит и знания. Най-вече това се дължи на интимните му отношения с най-голямата им дъщеря Якобе.
Откъс
От сблъсъка си с Айберт Пер схвана само едно: трябваше колкото се може по-скоро да направи предложение на Якобе. Сега, сдобил се с пари, той реши да осъществи най-сетне отдавна замисленото си пътуване из Европа и Америка и за една година да попълни практическите си знания. Преди да замине обаче, трябваше да си осигури съгласието на Якобе. Не трябваше особено да се мотае, защото през това време, ако не Айберт, то някой друг стар мошеник щеше да отмъкне Якобе изпод носа му.
Обстоятелството, че Якобе никак не го поощряваше и дори го избягваше, въобще не обезкуражаваше Пер. Нали от първата минута знаеше, че с атака нищо няма да се получи тук, че Якобе трябва да се завоюва, така да се каже, стъпка по стъпка... а освен това смяташе, че се е приближил толкова до нея, че може да чува биенето на сърцето ѝ. Смяташе за добър признак подчертания ѝ стремеж да го избягва. Сега трябваше да изчака на почтително разстояние, да я остави да се успокои и да размисли на спокойствие, преди да премине към решителни действия.
Веднъж той получи телеграма от Иван, в която онзи с пълен възторг му съобщаваше, че статията, която Дюринг е обещал да напише за идеите на Пер, вече е дадена за печат и може дори утре да се появи във „Фалкен“.
„А сега ми окажете услугата – пишеше Иван – и посетете Дюринг. Знам, че придава значение на такива неща. Не забравяйте, че за вас е много важно да преодолеете нежеланието, което може би изпитвате. Дюринг ще ви е полезен още много пъти, и то не само сега, но и в бъдеще. Аз, скъпи Сидениус, никога няма да се уморя да повтарям, че в наши дни не може без подкрепата на пресата.“
Пер се въртя през цялата нощ, без да заспи. Преди седмица Иван го бе свързал с този влиятелен млад журналист и отстъпвайки този път на настоятелните му молби, Пер леко бе приповдигнал завесата на тайнствеността над плановете си. Самият той разбираше, че е добре да се подготви по този начин почвата за брошурата му, и сега с вълнение чакаше мига, в който идеите му ще бъдат представени за първи път пред изумения свят.
Тази история обаче не му донесе нищо друго, освен разочарования. Пер разчиташе на внушителния вид на първата страница, а вместо това някъде на трета страница се бе приютила малка бележка от половин колона, набрана с дребен шрифт и подписана със „S’il vous plait“ – един от безбройните псевдоними на Дюринг. За късмет, Пер не схвана, че бележката е написана в малко ироничен тон. Дори заглавието „Спешно се търсят милионери!“ той прие сериозно. Затова пък много се ядоса, че името Сидениус не бе споменато нито веднъж и неопределено бе наричан ту „младият и талантлив автор на проекта“, ту още нещо в този дух. И съвсем излезе от кожата си, когато видя с каква възмутителна небрежност се бе отнесъл Дюринг към сметките за разходите: в една десетична дроб бе поставил запетайката не там, където трябва, и с това според Пер бе изопачил напълно характера и значението на проекта. Отначало Пер не се канеше да угоди на Иван и да отиде при Дюринг с благодарности, защото бе твърдо убеден, че Дюринг трябва да му благодари за такава печеливша тема. Открил обаче неприличната грешка с дробите, реши да отиде непременно, за да може колкото се може по-скоро да възстанови истината. Поради това излезе още на сутринта от вкъщи и се отправи направо към елегантния ергенски апартамент на Дюринг в един от най-луксозните квартали на града.
Наближаваше пладне и Дюринг още не бе станал, поради което икономката му каза, че господаря го няма вкъщи. Тогава обаче се открехна вратата на спалнята и светлокосият журналист, със специален предпазител за мустаците си, надникна оттам.
– А, това сте вие!? – Гласът му прозвуча разочаровано. – Е, добре, влизайте. В момента при мене е фризьорът. След минута ще се освободя.
Пер имаше достатъчно време да огледа добре апартамента на Дюринг, чиято луксозна обстановка бе на устата на всички. Той наистина се оказа много елегантен. Тапицирана с коприна мебел в кабинета, по стените – гоблени и картини, на масите – купчини книги, вестници и списания, на бюрото – изобилие от женски портрети, цял харем, а в съседство, в трапезарията, се виждаше през отворената врата празнично сервирана маса с ослепителнобяла покривка, вино, цветя и плодове.
Пер не можа да се сдържи и неволно сравни това великолепие със собствената си квартира от двете малки полутъмни килийки и го обхвана неизпитано преди раздразнение. Не че завиждаше на такъв човек като Дюринг, според него – една непочтена личност, един вид Алфонс, издържан от мръсницата, все едно как наричана – градска мълва или обществено мнение. Стори му се обаче обидно, че нищожният вестникар вече е постигнал онази независимост, онова влияние, за които Пер дори не можеше и да мечтае.
Най-сетне се появи и Дюринг – дребничък изящен мошеник с панталон с шоколадов цвят, с марокенени ботушки и късо огненочервено сако с черни копринени ревери.
– С какво мога да ви услужа, господин Сидениус? – попита той с тон, показващ явно навика му да си има работа с молители. – Няма ли да седнете?
Един срещу друг, в еднакви кресла, тапицирани със синя коприна, преметнали крак върху крак, седяха двамата младежи, приблизително на една възраст, много различни на външен вид и въпреки това приличащи си много. Подобно на Пер, Ото Дюринг не признаваше родното си гнездо. Той бе син на офицер, който бе загубил състоянието си, бе затънал в дългове, за няколко години брак бе вкарал жена си в гроба, след което се бе самоубил. Провинциалните му роднини го бяха хранили по милост до осемнайсетата му година. След това се бе прехвърлил в Копенхаген и бе станал студент – беден, изоставен, но подобно на Пер, изпълнен с най-дръзки планове и твърдата решителност на всяка цена да устрои щастието си и с това да се разплати за нуждата и униженията през детските си години. С хладнокръвието на войник, непознаващ угризенията на съвестта, и с безпогрешен нюх, подсказващ му къде в наши дни трябва да се търси лампата на Аладин, Дюринг бе нахлул в журналистиката, която точно тогава, по чуждестранен образец, бе приключила с превеса на политиката и се бе заела с всевъзможни литературно обработени сензации. Нямайки писателски талант, но като твърде ловък и сговорчив младеж, като всеки равнодушен човек, съединявайки тези качества с приятна външност, харесваща се на жените, той скоро стигна до забележително положение в един от водещите вестници в града и извличаше от положението си изгода, без ни най-малко да се притеснява от присъдата на тълпата. На двайсет и две години имаше годишен доход, приближаващ се до министерска заплата. Директорите на театрите се биеха за правото да поставят направената от него преработка на един или друг фарс, издателите купуваха благоразположението му, публикувайки преводите му (направени от някакъв беден учител), артистите и певиците, начинаещите поети и белокосите юбиляри, алкохолните крале и цирковите импресарии – всички, съвсем всички се домогваха до благосклонността му и му оказваха всевъзможни услуги (дамите се разплащаха предимно в натура). Като млад бог седеше той на трона си в несъкрушимо безгрижие, обект на преклонение и омраза, презрение и завист, а глупостта, тщеславието, страхливостта и лицемерието представляваха неизменната основа на трона му.
