Да, вече е октомври“ – напомни си Филип, докато разглеждаше витрината на „Къщата на вещиците“. Би могъл да прояви неблагоразумието да приеме твърде лично изложеното. Но това беше просто едно леко намигване към американския Хелоуин – само така можеше да си обясни шоколадовите черепи върху шоколадовите колове, дребните парченца захаросани портокалови корички, представляващи блестящите очи на черепите, кокошите крака от портокалови кори, които се показваха изпод шоколадовата къщичка без врата и без прозорци, която черепите по оградата защитаваха.
Тази вещерска чайна го беше подмамила още в мига, в който я беше зърнал. И тя беше решаващ фактор в избора му на място за новата сладкарница. Самият Ил Сен Луи се налагаше от само себе си – луксозен остров в центъра на Париж, с примамлив мост, отвеждащ далече от най-голямата туристическа атракция на града – катедралата Нотър Дам. Неговите сладкарници влизаха във всички пътеводители сред едно от десетте места, които непременно трябва да бъдат посетени в Париж, така че в знак на любезност към туристическия бранш той би могъл да улесни онези от туристите, които идваха само за един уикенд, и да не ги кара да избират между него и Нотър Дам. В крайна сметка тази стара катедрала беше преживяла какво ли не, революции и световни войни, така че той не искаше да я кара отново да се чувства зле. А този остров излъчваше блажено спокойствие. Винаги, когато стъпваше на него, напрежението в тялото му се изтичаше, като че ли времето го беше пуснало от лапите си и той се беше върнал в някакъв идеализиран свят от седемнайсети век, където обаче всички имаха пари, време и удобството на електричеството. Но въпреки всички налични фактори той беше проучил и други места, преди да купи мястото тук. Първоначално се беше спрял на района около Люксембургските градини, но после, докато се разхождаше по тази улица, беше зърнал витрината на вещиците.
И моментално се беше влюбил в нея. Толкова различна от блясъка, който предлагаше той, но пък толкова омагьосваща! Много му беше допаднала мисълта, че ще бъде през няколко врати от „Къщата на вещиците“. Да, вярно е, че дори само името му беше достатъчно, за да придаде на уличка като тази блясъка, от който се нуждаеше. Но това чудато, омагьосващо място беше като последната, основната нотка във всеки парфюм, нещо, което откриваш по-късно, но което придава значимост на целия квартал, което го превръща в място, където хората идват, за да се позадържат. Където и самият той искаше да се позадържи.
И изобщо не му беше хрумнало, че „вещиците“ няма да бъдат очаровани от неговото пристигане тук. Магали Шодрон очевидно не беше схванала ползите, които и те щяха да извлекат от неговото име наблизо.
Магали Шодрон... Коприна, ботуши и кожа, ъгловата брадичка, горещи кафяви очи и всичко това в пакет, който той би могъл да грабне и повдигне без никакво усилие – което беше добре, защото когато я целуваше, щеше да му се наложи да я вдигне до себе си, за да го направи, и щеше да продължи така още доста дълго време...
Денят на Филип беше добър, докато не беше прокълнат от вещица. И сега той си стоеше там, в абсолютен шок, неспособен да осъзнае станалото.
Не можеше да повярва, че тя беше отказала един от неговите макарони. Беше ѝ го поднесъл съвсем пресен, на собствената си длан. Не само по неговата рецепта, но направен лично от него. И тя го беше отказала. Неговото „Желание“. Кайсия, целуната от шамфъстък, с тайно малко парченце от същия фъстък, скрито вътре в нея, като миниатюрна G-точка. Е, той не я беше нарекъл така в маркетинговите си брошури, но винаги когато създаваше нещо ново, знаеше много добре какво прави – всеки сладкиш трябваше да има свой личен оргазъм, своя кулминация на удоволствието, която да хваща хората напълно неподготвени. Това караше онези, които го захапваха, да примижават и потреперват от наслада.
По-експресивните сред неговите клиенти започваха да издават леки стенания на удоволствие още от първата хапка. Той обожаваше тази тяхна реакция.
Много му се искаше да отнеме този настойчив, страстен гняв на Магали Шодрон и да я накара да стене от удоволствие. Струваше му се най-малкото, което можеше да направи, като се имаше предвид, че дори само неговото съществуване я беше вбесило толкова.
Тя му беше отправила предизвикателство. С разкопчана кожена броня, разкриваща коприната и тънкото ѝ кръстче отдолу, предизвикваща го да сложи ръце върху уязвимите ѝ места. Подмамваща го с тях. С вирната брадичка и кафяви очи, които бяха едновременно горещи и студени.
Като че ли се опитваше да замрази и превърне в оръжие изгарящото си желание да го удари.
„Е, удари ме – спомни си, че си беше помислил тогава, вирнал на свой ред брадичка, изпънал рамене. – Удари ме и ще видиш какво ще стане!“
Но тя го беше нападнала само с думи. А думите не му даваха извинение да протегне ръка под онази кожа и да сграбчи кръста ѝ през коприната, за да... какво? А, да, за да се защити от нападението.
Човек има основание да сграбчи непозната жена, за да се защити, ако тя се насочи към гърлото му. Едва тогава би могъл да разбере какво е усещането на коприната върху мускули, ребра и мекота.
Ако отчупеше онези нейни потракващи токчета, тя нямаше да може да стигне дори до рамото му.
Ммм... И тогава можеше да я грабне и да...
Мисълта му прехвърли вариант след вариант на онова, което би могъл да ѝ направи, докато се връщаше обратно към работата си – да изстисква абсолютно точни количества кайсиев крем в мидичките, подредени на подноса пред него. Но докато работеше, той за първи път от дълго време насам погледна на макароните с неудовлетворение. Мислеше рецептата си за съвършена.
Ала тя беше успяла да я съсипе.
