Излязох от стаята. В нея се случи нещо, което бе прецедент в историята не само на този, но и на всички хотели по света. (…) Когато вече бях в коридора, душевната болка изчезна и на нейно място, преди следващото усещане, се появи една страховита междинна тишина. В нея чувах само учестените удари на сърцето си. То сякаш ми шепнеше: Стига! Познавах добре тази тишина. Тя вещаеше помитаща буря. В тази кратка пауза усещах, че пружината на емоциите ми, започнала да се разтяга от седмица, сега бе достигнала своя предел. Затова очаквах да отприщи цялата натрупана в нея енергия под формата на тежка криза.
Погледнах ръката си. Кръвта още стоеше по кокалчетата. Забърсах червената лепкава течност в дънките си, осъзнавайки, че заличавам последното, което ме свързва с Никол. Но въпреки това го сторих. После повдигнах глава.
Повдигнах я, но колкото можеше да го направи човек, който тъкмо е претърпял тежко поражение. И тръгнах. В далечината Игор се беше изправил. Крачех по дългия коридор, но имах усещането, че не изминавам никакво разстояние, а просто стоя на едно място. Пространството пред мен се разтягаше като телескопична тръба. Само след миг вече не виждах края му.
Продължавах да вървя, по, както изглеждаше, безкрайния ми път към асансьорите. Усещането беше като за плаване в дълбока и спокойна вода. Изведнъж се появи далечно, глухо бучене. Докато се спусках по течението, с всеки изминал миг то се усилваше все повече. След малко пред очите ми се показа това, което е неизбежно да има на пътя на една река, когато наблизо се чува бучене – водопад. Грохотът на хилядите кубични метри вода, разбиваща се долу, се чуваше все по-силно. Ръбът застрашително наближаваше. Започнах да плувам в обратната посока, но водната маса безмилостно ме влачеше към фаталния край. Не можех да се спася. Малко преди да го достигна, стиснах очи. Кой иска да гледа последните мигове преди смъртта си. Никой. Тогава полетях.
И започнах да падам надолу. В следващия момент, по-скоро от очакваното, тупнах, но не във вода, а на земя. Усещах болката, както и твърдата повърхност с гърба си. Осъзнавах мисълта си. Това означаваше, че съм жив. Тогава отворих плахо очи. Намирах се отново в коридора на хотела. Докато се взирах в тавана, размазан човешки силует ме прескочи и подмина.(…)
– Жоро, добре ли си? – чух гласа на Игор. – Дръж се за мен!
Охранителят се провря под дясната ми мишница, така че да се опра на него, и ме повдигна. После ме завлече по коридора и след като подминахме асансьорите, влязохме в тоалетната вляво. На мивката Игор отвъртя крана на студената вода до края и пъхна ръката си отдолу.
– Дръж се, момче! – рече той, докато явно изчакваше да стане достатъчно студена. – Ще се оправиш.
– Портфейла! – казах. – Извади го! Веднага!
– А, не! Никакви портфейли. Глупости няма да правиш. Сега ще те оправя бързо по моя начин.
– Дай ми портфейла!
– Навремето в казармата припадналите ги свестявахме с кофа вода и ритници – продължи той, като се преструваше, че не ме чува. – Знаеш ли колко добър ефект има това…
Преди да успея да кажа нещо, Игор засили към лицето ми първата шепа с вода. Така я стовари, че пръстите му се удариха в бузата ми. Чист шамар. Същевременно ме придържаше здраво напред с лявата си ръка, така че да не падна или да му избягам в опит да стигна до кокаина.
Плискането и скритите в шепите с вода шамари започнаха. И така той продължи, докато не ме намокри чак до кръста. Въпреки че немалка част от изтичащата от чешмата вода попадаше по мен, силната струя постепенно успя да изпълни мивката, над която бях приведен. В средата бе започнал да се образува водовъртеж. Погледът ми веднага бе привлечен от малкото чудо на физиката. Постепенно то погълна съзнанието ми в хипнотизиращ въртелив танц. Не след дълго вече си представях, че съм паднал от онзи водопад и сега съм повлечен от водовъртеж към дъното на вира. Там, долу, се виждаше процеп, откъдето струеше ослепителна светлина. Адът! Изплаших се. Изведнъж с колкото сила имах отскочих назад и се озовах на крачка от мивката. С отправен към нея ужасèн поглед все още се намирах в здравия захват на руснака и не можех да отстъпя повече.
– Какво стана бе, момче? – рече Игор и като ме стисна за врата, се завря в мен и започна да оглежда очите ми отблизо. – По-добре ли си?
В същия момент с периферното си зрение улових призрачна фигура, която се прокрадна в тоалетната и застана плътно зад гърба му. Направих опит да го предупредя, но непознатият се оказа твърде бърз. Докато се усетя, с едно ловко движение той сграбчи охранителя за ръката в областта над лакътя и без особено усилие го издърпа назад, както личеше, за да го измести от пътя си към мен.
„Похитители!“ – помислих си за втори път тази вечер.
