Някой го беше изпреварил.
Арън Фолк паркира до другата кола леко раздразнен, макар да нямаше причина за това. Отбивката бе все така незабележима, каквато я помнеше, почти изцяло погълната от храсталаците и дърветата, които се извисяваха от двете страни на шосето. Всъщност тя бе толкова добре скрита и Фолк лекомислено предположи, че онова, което чакаше в другия край на пътя, е предназначено единствено за него. Но сега, когато натисна спирачката и сподави напиращата въздишка, той разбра, че се лъже.
Миналата година Фолк също не беше дошъл тук сам. Тогава на предната седалка се возеше Грег Рако; осемчасовото им пътуване вече беше към своя край и Арън следваше инструкциите на приятеля си. Рако не обръщаше внимание на сателитната навигация, особено след като прекосиха границата на щата Виктория и влязоха в Южна Австралия. Доброто му настроение беше заразително и двамата не спряха да говорят през цялото пътуване, като се редуваха да споделят последните новини и да избират музиката. През уикенда беше кръщенето на новородения син на Рако, което щеше да се проведе в същата онази църква, в която преди няколко десетилетия бяха кръстени самият Рако и неговите братя. Съпругата му вече бе пристигнала заедно с двете им деца, но служебните задължения на сержант Рако го бяха забавили. Той нямаше търпение да ги види, затова Фолк остана изненадан, когато мъжът внезапно се наведе напред, вгледа се в празното шосе и посочи няколко дървета.
– Виждаш ли отбивката? Завий там.
Оставаха им поне още трийсет минути до града и Фолк не виждаше нищо. Храстите наоколо му изглеждаха досущ като останалите край шосето.
– Къде?
– Ей там, приятел.
Фолк все пак пропусна отбивката и се наложи да направи нарушение, връщайки се няколко метра назад по еднолентовото шосе. Огледа неасфалтирания път и прецени наум състоянието на окачването.
– Какво има в другия край?
– Пряк път – ухили се Рако. – Довери ми се. Струва си.
И беше прав. Струваше си и преди, и сега.
Тази година Рако го нямаше и въпреки че Фолк пълзеше със съвсем ниска скорост, той отново пропусна отбивката. Зърна я в огледалото за обратно виждане и пак наруши правилата, давайки на заден по празния път, за да се върне до пътя, който сякаш не водеше до никъде. В края му имаше малка поляна и още един автомобил.
Фолк спря и изключи двигателя. Остана за миг в колата, вперил поглед напред към мястото, където храсталаците се разделяха. Небето беше като слънчев купол, който блестеше със своята ярка пролетна синева. Ниско долу се виждаше плетеницата от зелените поля на Марали Вали. Миналата година гледката му се беше сторила още по-красива, защото беше напълно неочаквана. Но сега, огряна от слънцето в късния следобед, тя бе още по-хубава, отколкото си спомняше.
Фолк слезе от колата и се протегна, а раздвижването стресна собственика на другия автомобил. Мъжът стоеше на известно разстояние от дървения парапет, ограждащ площадката. Той също се взираше напред, но скръстените му ръце подсказваха, че навярно изобщо не виждаше гледката пред очите си. В едната си ръка държеше детска чаша, а на дървената маса за пикник зад него стоеше наскоро проходило дете, което вадеше стафиди от една кутия и ги хвърляше около себе си. Фолк затвори вратата на колата си, а звукът накара мъжа да отпусне ръце и да потърка очите си с длан. Обърна се и подаде чашата на детето.
Беше съпругът.
Фолк веднага го позна и в следващия миг внезапно осъзна, че малкото момиченце, което пъхаше в устата си цяла шепа стафиди, беше Зоуи Гилеспи – тя се бе запечатала в съзнанието му като бебе на шест седмици.
Мъжът кимна на Фолк, вдигна дъщеря си на ръце, докато тя поглъщаше последните стафиди, и я занесе до колата. Явно бе разбрал, че са го разпознали и езикът на тялото му показваше, че не иска никакви въпроси и няма желание за разговори. И с право, помисли си Фолк. Сигурно навремето му бяха задавали безброй въпроси. Винаги се случва при съпрузите.
– Дошли сте за кръщенето – проговори внезапно мъжът, като изненада Фолк. Спря между двете коли, а на лицето му беше изписано облекчение, сякаш бе проумял нещо. – Нали така? Кръщенето на сина на Рако?
– Да.
Ким Гилеспи бе част от голямото семейство на Рако вече почти двайсет и пет години – от онзи есенен следобед преди цяла вечност, когато за първи път мина с колелото си покрай къщата на Рако с хваната на опашка коса, до нощта преди година, когато изчезна от оживения фестивал. Веднага отмениха кръщенето. На семейство Рако му беше нужна цяла година, за да насрочи нова дата.
Фолк пристъпи към съпруга и детето на Ким и подаде ръка.
– Арън Фолк.
– Роан Гилеспи. Срещали ли сме се?
– За кратко.
Роан бе висок почти колкото Фолк и макар да беше едва на четиресет и две години, изглежда, се беше състарил доста през последните дванайсет месеца.
– И вие ли сте тук за кръщенето? – попита Фолк.
– Да. Не, по-скоро заради призива за информация. – Роан уморено сложи дъщеря си в детското столче на задната седалка и пристегна обезопасителните колани. – Но ще отидем и на кръщенето.
– Кога ще се обърнат към хората за информация?
– Тази вечер. На фестивала.
– Фестивалът започва тази вечер?
– Да.
– В подходящ момент.
– Поне така се надявам. – Роан щракна закопчалките и потупа дъщеря си по крачето. После се обърна към Фолк: – Сторихте ми се познат, когато паркирахте. Приятел сте на Грег Рако, нали? Бяхте в списъка със свидетели?
– Да.
Роан наклони глава на една страна в опит да си спомни.
– Припомнете ми. Някъде край входа?
– До виенското колело.
Роан кимна, потънал в мислите си.
– Да. Точно така.
Фолк остана леко изненадан, че мъжът го помнеше след цяла година, но не беше толкова странно. Макар да бе един от стотиците гости на града в онзи ден, си струваше да го проверят. Навярно самият Роан беше съобщил на полицаите за присъствието на Фолк – Имаше един мъж, висок, на четиресет и няколко години, късо подстриган, с посивяла руса коса. Приятел на семейство Рако, но се мотаеше сам наоколо, – който часове след случилото се опитваше да събере всякаква информация по случая.
– Вие също сте полицай, нали? – Роан остави чашата до Зоуи и затвори вратата на колата. – Оттам познавате Грег?
– Да, но не работим заедно. Аз съм във федералната полиция, финансов отдел. Той работи в щатската полиция във Виктория.
– Ясно. – От колата се разнесе приглушен недоволен плач и Роан въздъхна. – Както и да е. По-добре да тръгвам. Радвам се, че се видяхме. В дома на семейство Рако ли ще отседнете?
– Да.
– Тогава сигурно ще се видим на фестивала. Цялото семейство ще дойде.
– Сигурно. Надявам се да мине добре.
– Благодаря.
Отговорът на Роан беше машинален, а Фолк разпозна изписания на лицето му страх. Беше уморително да поддържаш пламъка на надеждата жив. Колко добре можеше да мине възпоменание на изчезнал човек след цяла една година? Не бяха останали никакви отговори.
Фолк наблюдаваше как Роан даде на заден и изчезна по пътя, после отиде до парапета. Подпря ръце на него и си позволи да се отпусне за миг, наслаждавайки се на гледката пред себе си. По небето пъплеха малки облаци, които хвърляха интересни и деликатни сенки на земята. От тази височина градът изглеждаше съвсем малък, а околностите бяха живи и тучни. Лозята се простираха в дълги редици, толкова прецизно подредени и подрязани от човешка ръка, че идеалното им състояние привличаше погледа. В далечината Фолк виждаше агресивната и съвсем не идеална пукнатина в пейзажа, където огромната река Мъри си проправяше път през долината.
Роан прилича на страдащ от безсъние човек, помисли си Фолк, докато се взираше напред. Това не беше изненадващо предвид обстоятелствата и трудностите при отглеждането на едногодишно дете. Но въпреки това Фолк се питаше какво точно държеше мъжа буден нощем, в часовете, в които можеше да си набави така нужната почивка.
Навярно нещата бяха няколко. На първо място, свидетелските показания на младежа от пункта за първа помощ. Онова, което той си мислеше, че е видял, или по-важното – което не е видял. Информацията от двама души, които смятаха, че са я забелязали. Може би също и пияната жена на бара. Плачът от тоалетните. Независимо дали бяха потвърдени или не, подобни неща със сигурност не спираха да терзаят мислите.
Фолк погледна за последно пред себе си, сетне с мъка отмести поглед и прекоси поляната. Качи се в колата си и провери в навигацията маршрута за последната част от пътуването.
Най-вероятно, помисли си Фолк, когато запали двигателя и обърна внимателно, в тъмните часове на нощта Роан Гилеспи премисля за пореден път решенията, които самият той е взел онази вечер. Онзи кратък период от време, в който неговите действия оставаха непотвърдени, поне не категорично. Колко дълъг беше този период?, опита да си спомни Фолк. Не беше дълъг. Осем минути? Или пък седем? И в двата случая този промеждутък бе достатъчен, за да създаде главоболия за съпруга на безследно изчезнала жена.
Решението на Роан да си тръгне от фестивала. Моментът, в който бе помахал за довиждане на жена си и детето си и бе тръгнал сам към града, изчезвайки в нощта. Часовете, довели до този момент. Дните и месеците, довели до онази нощ. Всички онези неща, които човек дори не забелязва. Незначителните решения, които накрая неминуемо водят до нещо много по-голямо и важно.
Фолк измина внимателно тесния път и накрая автомобилът му се появи измежду дърветата и излезе на главното шосе. Пое на запад и натисна педала на газта.
Тези решения продължават да тегнат над нас, помисли си той и хвърли бърз поглед на билборд край пътя, който се открояваше сред зеленината с ярките си цветове. Рекламният надпис го уведомяваше, че ежегодният фестивал на храната и виното в Марали Вали го очаква само на трийсет минути оттук.
Незначителните случки, при които си можел да постъпиш другояче – именно те не спират да те преследват в мислите ти.
