Хана Брюстър трескаво разплиска запалителната течност из малката хижа, защото времето изтичаше. Вече беше сигурна, че демонът ще дойде за нея тази нощ. Дебнеше я от седмици.
Беше прекарала мъчителни часове, опитвайки се да реши как да постъпи. Накрая беше разбрала, че няма друг изход, освен да унищожи творбата си. Това беше единствената й надежда, че ще спази обещанието, дадено преди много години.
Остави празния контейнер на пода до вратата и взе кутийка кибрит. С изненада откри, че ръцете й отново са стабилни, сякаш държеше четка и стоеше пред бялото платно. Тази вечер щеше да нарисува картина с огън.
След това щяха да казват, че е обезумяла, че окончателно е преминала опасната граница между здравия разум и лудостта. Но истината бе, че от дълго време не беше усещала мисълта си толкова ясна. Знаеше какво точно трябва да направи.
Преди няколко седмици, когато чудовището се появи за първи път на острова, тя се опита да се убеди, че халюцинира. Отново. Тези дни миналото се връщаше и си отиваше с толкова реални видения, че тя често се объркваше. Все пак бяха минали двадесет и две години и всички твърдяха, че Куинтън Зейн е мъртъв.
Но преди две седмици тя отново го забеляза. Направи опит да убеди себе си, че не може да разчита на очите си. Но онази нощ почувства, че е наблюдавана. Тогава разбра, че повече не може да се залъгва с мисълта, че халюцинира. Нощем истината винаги е поразително ясна.
