ОНАЗИ С КОСАТА ЗАКЪСНЯВА
Когато усетят, че краят им наближава, старите хищници се оттеглят сами дълбоко навътре в джунглата и чакат да умрат – далече от погледа на по-младите от техния вид. Загубили са остротата на зъбите и ноктите си, осанката им вече не е същата, козината оредява. Останала им е само гордостта, а нея пазят до последно. Това е и причината за желанието им да срещнат края си в самота.
Из „Специфични особености в поведението и характера на старите хищници“ от Хулио Балтазар де Понсе – ХVI век
Възрастните хора са наистина много чудновати.
Антоан дьо Сент Екзюпери, „Малкият принц“
От телевизора се чу:
„Определено може да се каже, че през периода на управлението ни качеството на живота на пенсионерите значително се е повишило…“
– Майната ви на всички! – отговори Стефан на перхидроления парцал, който дуднеше от екрана, и я поздрави с високо вдигнат поизкривен от артрита среден пръст. – К’во качество, к’ъв живот бе, патко? Много ви разбира тиквата политическа…
Надигна се с усилие; куцукайки, се довлачи до телевизора и натисна бутона за изключване. Със средния си пръст, някак по-друго беше така. После се насочи към кухнята – трябваше да хапне нещо, преди да се застяга за излизане.
Отвори вратата на „Голямата ледена пустош“. Така наричаше хладилника си и не можеше да се отрече, че името му лепваше, защото вътре имаше половинка хляб – от оня нарязания, безвкусния, – начената кофичка кисело мляко, две яйца и буркан мас, останалото наистина си беше пустош. Взе филийка хляб, намаза я с мас, поръси със сол и червен пипер и с това семплото кулинарно шоу „Закуска за третата възраст“, в което всяка сутрин играеше ролята на водещ и публика едновременно, приключи.
Наряза филията на ситни хапки, защото кастанетите му нещо се бяха разтропали и не ставаха много-много за дъвчене. Докторчето го беше посъветвало да си направи нови или да вземе пасатор, за да си мели храната, но Стефан относително учтиво (доколкото можеше) го беше отрязал, че няма закога да си прави ново чене, а пък пасатор щял да си вземе по-натам, защото сега спестявал за яхта и нямал кинти за излишни неща като пасатори и тям подобни.
През това време водата на котлона кипна. Той загаси печката, взе с овехтялата ръкохватка канчето и внимателно заля нес кафето в любимата си чаша с картинка на Чарли Чаплин. Преди това го беше разбил старателно с лъжица с малко вода и захар и сега, след още малко бъркане, течността беше готова за пиене. Иначе не ставаше номерът. Ако първо сипеш водата и после нескафето, направо ти се разказваше играта от бъркане, докато разбиеш буците.
Взе чинията с изисканото си блюдо в една ръка, а чашата с димящото подобие на кафе – в другата. Докато затваряше вратата на кухнята с шут, за малко да се изръси в коридора, но му се размина за две бройки, само разля малко. Винаги си казваше да внимава, защото на неговата възраст да си счупи нещо беше почти фатално, но просто не можеше да устои на изкушението да затвори вратата с ритник, друго беше чувството някак.
Остави чинията и кафето на малката масичка до канапето и пак реши да рискува с телевизора. От екрана хърбава девойка с налудничав поглед и странна прическа нареждаше с истеричен глас:
„Значи да обобщим за драгите зрители – за щастие на всички вече излизаме от ретроградния Меркурий и навлизаме в периода на Разгонената видра. Това е по прабългарския зодиак, а ние, като потомци, трябва да го имаме предвид. Така, да повторим още веднъж – тайната на здравето, успеха и ведрия дух е в правилното хранене и позитивното мислене. Ако мислим хубави неща, ние привличаме хубави неща за себе си, ставаме здрави и засмени. Това е в основата на…“
Среден пръст на бутона за изключване. Цък.
– Тайната е на баба ти в гъза, моето дете. – Стефан се подпря на бюфета и се пресегна към радиото. Пусна го и зазвуча Франк Синатра. Тая станция бяха стабиляги, чаткаха ги нещата.
– Ха така, добре, така по се ядва положението.
Отвори шкафа до телевизора и извади бутилка евтин коняк. Капна си в кафето. После седна и задъвка, прокарвайки хапките със сутрешната си напитка. Замисли се за изминалата нощ. Не беше от най-лошите, беше успял да поспи на пресекулки няколко часа, въпреки че тази накъсана дрямка беше доста далеч от понятието сън, чието значение отдавна беше забравил.
Когато загасеше лампата към един през нощта, за него започваше тежкото. Тъкмо се унесеше, и я му се допикаеше, я се разсънеше и започваше да мисли, което беше силно непрепоръчително за неговото положение. Всяка сутрин псуваше онази с косата, че пак се е скатала и не е минала да го прибере през нощта. Знаеше, че това скоро неизбежно щеше да се случи, но се чудеше за какво е това безсмислено мотаене от нейна страна през последните години. Дано, когато най-накрая му дойдеше времето, тя да действаше бързо и да не го оставеше да се мъчи. Не му пукаше за болката, с нея беше на „ти“, ама зверски му пукаше за унижението, с него не би свикнал никога.
През протяжните часове на бодърстване честа тема за размисъл му беше въпросът какво се случва след това и има ли изобщо „след това“. Ако Отвъдното представляваше онази тучна ливада над облаците, където малки дебелички крилати копеленца дрънчат с арфи, определено предпочиташе всичко да изчезва завинаги. Тази картина го ужасяваше, защото знаеше, че там несъмнено ще полудее от скука за точно десет минути, и предпочиташе смъртта да го изключи като телевизор. Копчето и черен екран. Сбогом и благодаря за всичко.
Ако беше обаче като Валхала ситуацията, щеше да е приятно – вечен пир, отрупани дървени маси, мощни руси мацки с плитки и с големи цици, яко бира и приятели. Така би изкарал цяла вечност без никакви проблеми. Никакви!
Естествено, обмисляше и негативните варианти. Концепцията за ада например съвсем не го впечатляваше, защото след последните няколко години нищо не можеше да го накара да трепне. Симфонията от разнообразни болки, които изпитваше през цялото време, съчетана с битието на средностатистически български пенсионер, го караше да мисли за ада – ако имаше такова нещо де и някой беше решил, че трябва точно него да го вкара там – като за някакво любопитно разнообразие, което ще разчупи убийствената рутина на скуката.
А ако наистина имаше някакъв Създател, мислеше си той, заради когото – помежду другите красоти като войни, глад, епидемии и така нататък, списъкът хич не е къс – съществуваше и тази върховна тъпотия, старостта, то този изрод, Стефан беше уверен, беше нещо като луд учен-садист с малоумно чувство за хумор и зверски комплекси. Бахти съзиданието!
Ако нямаше божествен архитект на всичко и само природата и еволюцията бяха в основата на старостта, то тогава и природата, и еволюцията можеха да си таковат пичката лелина дарвинска, защото и тяхното си беше страшна простотия. Нечовeшка. Така минаваше всяка негова нощ, в такива мисли, много спомени – и от хубавите, и от лошите, това на фона на различни модели болежки. Той в повечето случаи прогонваше тежките мисли, не беше такъв тип човек, че да им се дава, имаше здрав дух, но понякога те надделяваха и тогава ставаше наистина гадно, а времето се разтягаше още повече.
После идваше събуждането и осъзнаването, че още е жив. Кратко, но енергично псуване по тази мърда Смъртта, ей така, вместо физзарядка, после бавно и полека ставане от леглото, щото старите кокали се бяха вдървили, в ставите имаше бодлива тел, а все по-скапващите се остатъци от мускули се превръщаха през нощта в желе. Мъчителен сутрешен тоалет, отделителната система на един човек на толкова години се държеше като водопроводната мрежа на Припят, ама това не беше за разправяне. После куцукане до кухнята, срещата с „Голямата ледена пустош“ и после телевизия до откат (книги не можеше да чете вече много, защото очите му се бяха скапали). Той хубаво го гасеше телевизора, ама след пет минути пак го пускаше, защото иначе трябваше по цял ден да седи сам с мислите си, а това си беше страшно. Дълго смяташе, че турските сериали са дъното на всичко, но това беше, преди да пуснат индийските. Те го оставяха безмълвен и след тях вече можеше да понесе почти всичко. Почти всичко без новините. Към тях имаше специално отношение.
Та така се развиваше подобието на живот, което водеше Стефан Дарданов. Само в сряда, когато беше хубаво времето, естествено, той се вдигаше и отиваше да пие кафе с внук си, който държеше малка книжарничка в центъра. А днес беше точно сряда.
Взе душ и се избръсна, подпрял се с една ръка на умивалника, защото имаше чувството, че краката му ще се счупят като солети. Наблюдаваше лицето си в огледалото и оттам сякаш го гледаше някаква карикатура на вътрешната му представа за себе си. Духът му беше на млад мъж, само това му беше останало всъщност, но отражението, което отвръщаше на погледа му, приличаше на мумия с тези бръчки и нездравия цвят на кожата, нашарена с кафявите старчески петна. Ухили се мрачно. Винаги го избиваше на смях, когато се бръснеше, само тогава му се случваше да се гледа по-продължително в огледало. Вярно страшен ташак беше това чудо остаряването.
После, преди да се облече и да излезе, поседя малко в хола. По радиото пуснаха Боби Дарин и в негова чест той си капна още една идея коняче в остатъка от кафето. Лъсна единствения си чифт обувки, които при повече късмет щяха да издържат още някой и друг месец, преди съвсем да се разпаднат, изчетка овехтялото велурено сако и докато си слагаше панталоните, стигна до извода, че скоро ще му се наложи да си пробива нова дупка на колана, защото въпреки че не му се струваше възможно, май беше измършавял още повече. Сигурно заради повишаващото се качество на живот на пенсионерите.
Като всеки уважаващ себе си стар хулиган, нахлупи каскета си леко накриво, взе подпрения до вратата бастун и заключи вратата след себе си. После внимателно прибра ключовете във вътрешния джоб на сакото, беше ги губил веднъж и после беше голяма занимавка, не искаше това да се повтаря. Провери щателно джобовете си – очила, носна кърпа, портфейл бяха налице. Повика асансьора.
Навън времето беше много приятно, усещаше се, че е започнал юни и пролетта елегантно отстъпва мястото си на лятото – птичките се счупват да пеят, празнуват живота, дървета зеленеят, те също празнуват, но по техния си начин, и въпреки боклуците, отделяни всекидневно от единия милион автомобили, които пърпореха из града, във въздуха се усещаше свежест, онова чувство за нов живот, така характерно за този толкова любим му междинен сезон.
Стефан се облегна на бастуна и плъзна поглед нагоре по балконите на блока. Мамка му, само той беше останал от старите във входа му! Всички бяха окапали като мухи последните години. С всеки се случваше някак постепенно – първо всичко беше наред, гости почти ежеседмично или поне веднъж месечно, после човекът някак изчезваше, пак уж си беше тук, ама вече не се виждате, само се чувате по телефона от време на време и после един ден виждаш – „След боледуване… Непрежалим... От опечалените…“, и това е. Ла гранде финале съвсем не се оказваше толкова „гранде“. Въздъхна и после се усмихна. Какво ги жалеше, бяха си се спасили хората, той да му мисли. Дръпна се да направи място за паркиране на колата на едно съседско хлапе. Те пък растяха като гъбки – както го гледаш бебе, дето го бутат в количката, така след сякаш месец-два вече карат коли и са се издъжили до два метра. Много относително нещо беше времето, прав беше Айнщайн. Както един час нощем можеше да ти изглежда като десет години, така и десет години можеха да ти се видят като един-единствен час.
Тръгна, куцукайки решително, по стандартния си маршрут – след няколко пресечки и един подлез (смърт за стълбите!) щеше да мине през паркчето, където имаше няколко оцелели пейки и там на слънце щеше да зареди батериите преди финалното ходене. По принцип го болеше през цялото време, коленете му трепереха, ставите скърцаха, мускулите (доколкото бяха останали) изтръпваха и отказваха да работят. Стефан обаче стисваше зъби и продължаваше да крачи и да крачи, докато не стигнеше целта си, защото знаеше, че най-голямата грешка щеше да бъде да се обездвижи и по цял ден да лежи втренчен в простотиите по телевизора. Това щеше да значи, че се е предал, а той нямаше навика да се предава. Можеше всяка нощ да псува и да жадува за онази с косата, но въобще не смяташе да ѝ помага. Тя сама трябваше да си свърши работата. Кой за каквото е учил, както беше приказката.
Пресече на по-слънчевия тротоар, за да попият старите му кости малко топлина. Размина се с няколко момичета, чиято възраст можеше да е между дванайсет и трийсет години. Въобще не можеше да ги разгадае тези нови хора от XXI век, а му бяха много любопитни, направо екзотични. Девойките го подминаха, сякаш не съществуваше, говореха шумно и пискливо, същевременно вперили поглед в екраните на големите си телефони – от тези модерните, които сякаш бяха част от телата на представителите на по-младите поколения. Стефан им се чудеше как не се пребиват по улиците, но явно се бяха усъвършенствали и успяваха хем да правят там каквото правят с тези машинки, хем да вървят и кудкудякат.
Преодоля малкото нанагорнище преди отсечката към парка, после вече беше лесно. Поседя двайсетина минути, като попиваше слънчеви лъчи като гущер, излегнал се на една пейка, и след кратката почивка се насочи към книжарничката. Преди оставаше и повече, но в последно време старите хора в парка нещо бяха кът (явно повечето бяха сменили градинката с Вечните ловни полета) и нямаше с кого да размени приказка-две, а за представителите на другите поколения той беше невидим – просто не го регистрираха, погледите им се плъзгаха през него, сякаш беше направен от стъкло или изобщо не съществуваше.
