ГЛАВА 1
Лонг Айлънд,
Ню Йорк Елена
Домът ми беше зашеметяващ. Червена входна врата с чукче в златист цвят. Мраморен под в черно и бяло като шахматна дъска. Дървено стълбище, лакирано до блясък, и кристален полилей. Винаги обаче съм се чудила дали, ако откъсна края на някой от тапетите, от него ще потече кръв… В този прозрачен като стъкло свят пръските от нея биха превърнали мраморния под в яркочервен басейн.
Бях се взряла в телевизора в ъгъла на кухнята и гласът на водещата, която съобщаваше новините, минаваше като насън през съзнанието ми. Когато обаче от аленочервените ѝ устни излезе думата „убийство“, тя отекна в ума ми като звън на камбана. Гърлото ми пресъхна и инстинктивно завъртях пръстена на средния си пръст.
Макар домът и целият ми живот да бяха изградени върху купчини мръсни пари, винаги имах смелостта да казвам, че нямам нищо общо с тях. По-рано през тази година обаче 6 това се промени безвъзвратно. Ръцете ми вече бяха изцапани с кръв и чувството за вина не ме оставяше дори в съня ми.
Чувах откъслечните гласове от фоайето всеки път, когато летящата врата се отваряше и затваряше и слугите влизаха и излизаха от нея, подготвяйки обяда.
Чувах женски смях, жизнения тембър на братовчед ми Бенито и глас, който почти не успях да разпозная, когато сутринта излязох от църквата. Той беше нисък, плавен и безразличен. Побиха ме тръпки. Знаех, че това е гласът на бъдещия ми зет.
Макар никога да не бих го признала, той беше причината да се крия в кухнята.
– Не отива на прекрасното ти лице да си толкова намръщена, сладка Абели – каза мама, която влезе в стаята заедно с какофонията от гласовете на гостите, които разговаряха помежду си.
Почувствах се странно, от дълго време не ме бе наричала така по очевидни причини. Това име вече не ми прилягаше особено, най-вече след като осъзнах, че съм момичето, което са обожавали поради грешни причини: бях сравнително послушно дете, кротка и тиха, когато беше нужно, и учтива при всички други обстоятелства. Светът имаше грешни очаквания за мен и аз бях заклещена в тях като в детска рокля, която отдавна вече ми е малка. Години наред се чувствах като птица в клетка, но в един момент стана нетърпимо и просто избягах от нея.
– Не знам защо гледаш това, Елена – каза мама, докато разбъркваше соса на печката. – Всички тези неща са просто ужасни и потискащи.
Мама беше женена за Салваторе Абели – високопоставен бос на един от най-големите престъпни синдикати в Съединените щати. Понякога се чудех дали наивността ѝ всъщност е неосъзнато отричане, или тя просто предпочита да изгледа всички серии на „Дните от нашия живот“, вместо да се тревожи за делата на татко.
– Не съм сигурна за кого да гласувам на тези избори – отговорих вяло.
Тя поклати глава невярващо, явно ѝ се струваше странно дъщерята на бос на мафията да се тревожи особено за някакви си избори.
– Татко ти не е доволен от теб – каза тя, като ме гледаше изпод тъмните си мигли, и присви устни, които ясно показваха, че на хоризонта се задава беда.
– Защо?
– А ти какво очакваш след всичко, което направи?
Бяха се изнизали шест месеца, а не минаваше и ден, без тя да спомене за това. Приличаше на куче, което е захапало кокал, и ми се струваше, че много се радваше на грешката ми, защото най-сетне беше открила нещо, заради което да ме упреква.
– Защо не дойде да се видиш с Русо днес след службата в църквата? – посочи ме тя с готварската си лъжица. – Само не ми пробутвай версията, че си забравила и невинно си чакала в колата. Няма да мине.
– Просто не исках. Той е… груб – отвърнах аз и скръстих ръце.
– Елена, та ти дори не го познаваш!
– При човек с репутация като неговата няма нужда да се срещам с него, за да знам отлично що за стока е.
