2.
След като уличните ремонти най-накрая са приключили, Олдърсгейт Стрийт в лондонския квартал Финсбъри отново е една спокойна улица; не че е подходяща за пикник, но поне не прилича на несекващо автомобилно местопрестъпле¬ние. Сърдечният ритъм на квартала се е нормализирал и макар нивата на шум да продължават да са високи, не са толкова пневматични и са съставени от добре познатата улична музика – колите пеят, такситата подсвиркват, а местните се пулят изумени от свободното придвижване на автомобилите. Някога беше нужно да си носиш обяд, ако пътуваш по тази улица с автобус. Сега можеш да чакаш половин час, за да я прекосиш.
Това е типичен пример за градска джунгла, а всяка джунгла може да се похвали с диви животни, ако се загледаш достатъчно внимателно. Една сутрин забелязаха лисица да се разхожда от Уайт Лайън Корт до комплекса „Барбикан“, а сред цветните градини и декоративните фонтани се крият птици и плъхове. В тревата край локви и канали се спотайват жаби. Като се мръкне, излизат прилепи. Затова няма да е изненада, ако пред очите ни се появи котка от небостъргачите на „Барбикан“ и застине, за да се огледа едновременно във всички посоки, без да си мърда главата, както могат само котките. Тя е сиамка, светла, късокосместа, кривогледа, слаба и гъвкава; способна е, като всяка друга от своя вид, да се промъква през едва открехнати врати и почти затворени прозорци. Застива само за миг, след което отново хуква.
Движи се като мълва над пешеходния мост, след което слиза по стълбите към гарата и излиза на улицата. Някоя по-малка котка би се спряла, преди да прекоси улицата, но не и нашата; тя се доверява на инстинктите, ушите и бързината си и вече е от другата страна, преди шофьорът на един ван да настъпи силно педала на спирачките. В следващия миг изчезва или поне така изглежда. Шофьорът я търси с гневен поглед, но единственото, което намира, е черна врата в прашната ниша между магазин за вестници и списания и китайски ресторант; старата ѝ боя е опръскана от колите, а на стъпалата ѝ е оставена пожълтяла бутилка от прясно мляко. Няма никаква следа от нашата котка.
Тя, разбира се, вече е отишла отзад. Никой не влиза в Блатната къща през предната врата; вместо това всички минават по една занемарена алея, за да се озоват в мръсен заден двор с плесенясали стени и влизат през врата, която през повечето сутрини се нуждае от силен шут, защото влагата, студът и жегата са я раздули. Краката на нашата котка са изключително умели и нямат нужда от подобно грубо отношение – тя влиза мигновено през вратата и се качва нагоре по стълбите до първите два кабинета.
Тук, на първия етаж – приземният етаж принадлежи на китайския ресторант „Ню Емпайър“ и на магазина за вестници и списания, който вероятно отново е сменил името си, – се труди Родерик Хо. Кабинетът му е заприличал на електрическа джунгла – в ъглите почиват изоставени клавиатури, а от плоски монитори се вият, подобно на вътрешности, кабели в ярки цветове. На сиви метални рафтове се мъдрят ръководства за различни софтуери, ролка кабел и кутии, в които със сигурност се съхраняват странни по форма метални части. До бюрото му се издига нестабилна картонена кула от празни кутии от пица. Има и много други неща.
Ала когато котката ни надниква през вратата, вижда единствено Хо. Кабинетът е само негов и той предпочита да си остане така, тъй като не харесва другите хора, но никога не му е хрумвало, че те също не го харесват. Луиза Гай често изразява мнението си, че Хо е аутист, а Мин Харпър по навик отговаря, че също така е и много странна птица. Затова никой няма да се изненада, че ако компютърният специалист види нашата котка, ще хвърли кутийка от кòла по нея, но за негово разочарование, ще пропусне. Ала има нещо друго, което Родерик Хо не знае за себе си – той е много по-добър стрелец, когато целите му са неподвижни. Рядко пропуска да вкара празна кутийка от безалкохолно в кошчето в средата на кабинета си, но и често не схваща елементарни неща.
Напълно невредима, котката ни продължава към следващия кабинет. Тук намира две непознати лица, които наскоро са изпратени в Блатната къща – единият е бял, а другият – чернокож; единият е жена, а другият – мъж; толкова са нови, че все още нямат имена и двамата са изненадани от посетителката си. Котката съсед ли им е... или колега куц кон? Това тест ли е? Двамата си разменят обезпокоени погледи и докато тънат в неведение, котката ни излиза и изкачва стълбите до следващия етаж, където я очакват още два кабинета.
Първият е на Мин Харпър и Луиза Гай, които, ако забележат животното, ще го уморят от мачкане. Луиза ще коленичи, ще го вземе и ще го притисне в доста внушителните си гърди... които, в очите на Мин, не са нито прекалено малки, нито прекалено големи, а с правилния размер; ако успеем да откъснем вниманието на Мин от циците на колежката му, той ще сграбчи грубо котката за врата и ще я погледне в очите, докато двамата не споделят котешките си качества – не онези пухкавите и меките, а способността им да се движат грациозно в мрака и да прикриват хищническите си наклонности по светло.
Мин и Луиза ще си кажат, че трябва да намерят мляко, но никой от двамата няма да го направи, защото важното в случая е да покажат, че са мили и загрижени. Тогава котката ни, с пълно право, ще се облекчи на изтривалката им, преди да напусне кабинета им.
Следващият е този на Ривър Картрайт. Нашата котка ще престъпи прага на вратата му също толкова безшумно, както и останалите, но няма да остане незабелязана. Ривър Картрайт е млад, със светла коса, бледа кожа и малка бенка на горната устна. Той веднага ще спре да върши онова, с което се е захванал – да обработва документи на компютъра си или да размишлява над някакъв проблем, вместо да действа, което вероятно е и причината за раздразнението му, – и ще задържи погледа на котката, докато тя не се извърне, защото ѝ е станало неудобно от подобно открито преценяване. Картрайт няма да се сети да ѝ потърси мляко, защото ще е прекалено зает да проследява всяко нейно движение, да се чуди колко прагове на врати е прекосила, за да стигне дотук, да се пита защо въобще е дошла в Блатната къща и какви мотиви я движат. В този момент нашата котка излиза от кабинета му и продължава нагоре по стълбите в търсене на не толкова строго посрещане.
С тези мисли наум животното намира първия от последните два кабинета, който е приятелска територия, на която да се разхожда, тъй като тук работи Катрин Стандиш, а тя знае как да се държи с една котка. Катрин Стандиш не обръща внимание на котките. Те са домашни любимци и заместители на определени неща, а тя не си пада по такива. Притежанието на котка е на косъм от притежанието на две котки и да си самотна жена, наближаваща петдесетте, с две котки, е равнозначно на това да обявиш край на живота си. Катрин Стандиш е преживяла много плашещи моменти, но е оцеляла след всеки един от тях и няма намерение да се предава сега. Котката ни може да се разположи удобно тук, но без значение колко ѝ се умилква и колко умело търка лъскавото си тяло в краката ѝ, няма да получи никакви лакомства – нито малки рибки, поднесени ѝ на хартиена салфетка, нито купичка с прясно мляко. И след като никоя котка, заслужаваща подобно определение, не би търпяла такава липса на обожание, нашата излиза и продължава към следващата врата...
... зад която се намира леговището на Джаксън Ламб, където таванът е провиснал, прозорецът е скрит зад щори и светлината е осигурена от оставена върху телефонни указатели лампа. Въздухът е натежал от ароматната мечта на всяко куче – храна за вкъщи, цигарен дим, стари пръдни и бира, но няма време да изрежда всичко това, защото Джаксън Ламб е изненадващо бърз за човек с неговите размери – или поне може да бъде, когато поиска, – а появата на шибана котка в кабинета му определено е сред моментите, когато иска. Само след миг вече стиска животното за врата, дърпа щорите, отваря прозореца и го изхвърля на улицата долу, където очаквано то се приземява на краката си, както твърдят науката и слуховете, но пред движещо се превозно средство – краят на уличните ремонти позволява на автомобилите да се движат по Олдърсгейт Стрийт. Приглушеният удар и пищенето на спирачките вероятно ще стигнат до кабинета на Джаксън Ламб, но той вече е затворил прозореца и се е върнал на стола си, където е притворил очи и е сплел дебелите си като наденички пръсти на корема.
Нашата котка изважда късмет, че не съществува, защото това щеше да е един брутален край на живота ѝ. Изважда късмет и втори път, защото точно тази сутрин се е случило немислимото и Джаксън Ламб не спи на бюрото си, не претърсва кухнята, за да открадне храната на подчинените си, нито ходи нагоре-надолу по стълбището с онази зловещо тиха походка. Също така не тропа по пода, който е таванът на Ривър Картрайт, само за да провери колко време ще отнеме на Картрайт да се качи горе, нито пък пренебрегва Катрин Стандиш, когато му доставя поредния безсмислен доклад, който е забравил да подпише. Казано с две думи, той не е тук.
И никой в Блатната къща няма никаква представа къде е.
