ЧАСТ VII
„Великите хора са велики само защото всички ние стоим на колене. Да се изправим!“
Елизе Лустало
Като крал
– Знаеш ли какво, Тъни?
– Ваше Величество? – Леко кръвясалите очи на ефрейтора се вторачиха в Орсо.
– Трябва да призная, че се чувствам доста доволен от себе си.
Знамето на Непоколебимия се вееше на лекия ветрец. Белият кон върху него беше изправен на задните си крака, златното слънце блестеше, а името на град Стофенбек вече беше пришито сред знаменитите победи, на които беше свидетел този флаг. Колко ли върховни крале бяха яздили победоносно под това блестящо парче плат? А сега – въпреки че го превъзхождаха числено, беше обект на подигравки и общо взето, го бяха отписали – Орсо се бе присъединил към техните редици. Мъжът от памфлетите, който някога беше наричан Принца на проститутките, се бе превърнал в прекрасна пеперуда, излязла от отвратителна какавида, като новия Касамир! Понякога в живота има странни обрати. По-специално в живота на кралете.
– Дяволски прав сте, че трябва да сте доволен от себе си, Ваше Величество – побърза да го увери маршал Ръкстед, а малцина знаеха повече за самодоволството от него. – Вие надхитрихте враговете си на бойното поле, победихте ги и взехте най-долния предател за пленник!
И той хвърли бърз и самодоволен поглед през рамо.
Лео дан Брок – героят, който преди няколко дни изглеждаше прекалено голям мъж, за да го побере целият свят, сега беше затворен в мизерен фургон с решетки на прозорците, който се друсаше по пътя след Орсо. От друга страна, от него не беше останало много за затваряне. Съсипаният му крак беше погребан на бойното поле заедно със съсипаната му репутация.
– Вие спечелихте, Ваше Величество – обади се с тънък глас Бремър дан Горст, после рязко затвори уста и погледна намръщено приближаващите кули и комини на Адуа.
– Така е, нали? – По лицето на Орсо се плъзна непринудена усмивка.
Почти не помнеше кога това се беше случило за последен път. Младия лъв, пребит до кръв от Младото агне. Дрехите сякаш му стояха по-добре, отколкото преди битката. Потърка челюстта си – с всичките вълнения не се беше бръснал от няколко дни.
– Да си пусна ли брада?
Хилди бутна назад прекалено голямата си шапка и изгледа със съмнение четината по бузите му.
– Можеш ли да си пуснеш брада?
– Вярно е, че в миналото често не съм успявал. Но това може да се каже и за много други неща, Хилди. Бъдещето сега изглежда различно!
Може би за пръв в живота си той нямаше търпение да разбере какво го очаква в бъдеще – дори и да сграбчи това гадно копеле и да го накара да приеме формата, която той самият желаеше, – затова беше оставил маршал Форест да сложи отново в ред очуканата от битката Дивизия на престолонаследника и беше избързал напред, към Адуа, със сто конници. Трябваше да се върне в столицата и да насочи кормилото на държавата в правилната посока. Сега, след като бунтовниците бяха сразени, той най-сетне можеше да започне голямата си обиколка на Съюза и да поздрави поданиците си като кралски победител. Можеше да разбере какво да стори за тях, за да подобри нещата. Задаваше си наивно въпроса какво ли име щяха да крещят боготворящите го тълпи. Орсо Непоколебимия? Орсо Решителния? Орсо Неустрашимия, Каменната стена на Стофенбек?
Отпусна се назад, полюшвайки се леко върху седлото, и вдъхна дълбоко от освежаващия есенен въздух. Дори не му се наложи да се закашля след това, тъй като северният бриз отнасяше изпаренията на Адуа към морето.
– Накрая разбирам какво означава да се чувстваш като крал.
– О, не се тревожи – успокои го Тъни. – Сигурен съм, че докато се усетиш, пак ще се чувстваш объркан и безпомощен.
– Без съмнение. – Орсо не можа да се сдържи да не погледне отново към задната част на колоната.
Раненият лорд губернатор на Англанд не беше единственият им важен пленник. Зад затворническия фургон на Младия лъв трополеше сериозно охраняваната карета, в която беше зат-ворена сериозно бременната му съпруга. Бледата ръка, хванала се за перваза на прозореца, на Савин ли беше? Самата мисъл за нея накара Орсо да трепне. Когато единствената жена, която някога беше обичал, се бе омъжила за друг мъж и след това го беше предала, той наивно си беше мислил, че няма как да се чувства по-зле. После беше научил, че тя е негова природена сестра.
Миризмата на хаотичните бедняшки квартали извън стените на Адуа не помогна особено за внезапно връхлетелия го пристъп на гадене. Беше си представял усмихнати хора от простолюдието, луничави деца, размахващи малки знаменца на Съюза, дъжд от ухаещи на парфюм цветя от красавиците на балконите. Винаги беше отказвал да приеме подобни патриотични глупости, когато бяха насочени към други победители, но очакваше с нетърпение да бъдат насочени към него. Вместо това от сенките го гледаха намръщено дрипави фигури. Една проститутка, подаваща се от разкривен прозорец и дъвчеща пилешко бутче, избухна в подигравателен смях. Грозен просяк се изплю съвсем демонстративно, когато Орсо премина в тръс покрай него.
– Винаги ще има недоволни, Ваше Величество – прошепна Йору Сулфур. – Само питай господаря ми. Никой никога не му благодари за усилията, които е положил.
– Хъм. – Доколкото си спомняше Орсо, всички винаги се отнасяха към Баяз с крайно сервилно уважение. – И какво решение е намерил?
– Да не им обръща внимание. – Сулфур погледна безчувствено към жителите на бедняшките квартали. – Сякаш са мравки.
– Ясно. Не им позволява да му развалят настроението. – Но беше малко късно за това. Вятърът сякаш внезапно беше станал студен и Орсо започваше да усеща онова познато тревожно настръхване по врата си.
Фургонът стана още по-мрачен. Тракането на колелата започна да отеква във въздуха. През преградения с решетки прозорец Лео видя дялани камъни и разбра, че вероятно минават през портите на Адуа. Беше си представял, че ще влезе в столицата в челото на триумфален парад. Вместо това пристигаше, заключен в затворнически фургон, смърдящ на запарена слама, рани и срам.
Подът подскочи и чуканът на крака му беше пронизан от пулсираща и агонизираща болка и възпалените му очи се напъл-ниха със сълзи. Какъв шибан глупак се беше оказал. Колко предимства беше захвърлил. Колко шансове беше пропуснал. В колко клопки се беше набутал.
Трябваше да каже на онзи предател и страхливец Ишър да върви на майната си в мига, в който дрънканиците му бяха започнали да намирисват на бунт. Или още по-добре да беше оти-шъл право при бащата на Савин, за да издаде цялата история на Дъртата клечка. След това щеше да си остане най-прочутият герой на Съюза. Храбрецът, който беше победил Големия вълк! А не тъпакът, който бе изгубил от Младото агне.
Трябваше да преглътне гордостта си пред крал Джаппо. Да го ласкае, да флиртува с него, да се прави на дипломат и да му предложи Уестпорт с усмивка, да замени тази безполезна отрязана част от територията на Съюза и да дебаркира в Мидър-ланд със стириянски войски зад гърба си.
Трябваше да вземе със себе си майка си. Споменът за това как тя го умолява на пристанището, го караше да иска да си изскубе косата. Тя щеше да оправи онази бъркотия на брега, щеше да огледа спокойно картите и да изпрати мъжете на юг, да стигне първо до Стофенбек и да принуди врага да влезе в изгубена за него битка.
Трябваше да изпрати отговора си на поканата на Орсо за вечеря върху върха на някое копие, да атакува с всичките си налични хора преди залез, да помете лъжливия копелдак от изгодната му позиция и да унищожи подкрепленията му, когато пристигнат.
Можеше да спре онази последна атака още когато лявото му крило се беше провалило, а дясното му се разпадаше. Поне Антоп и Джин щяха да са още живи. Поне щеше да запази крака и ръката си. Може би Савин щеше да успее да сключи някаква сделка. В края на краищата беше бивша любовница на краля. А вероятно и настояща от това, което Лео беше видял по време на екзекуцията си. Дори не можеше да я обвинява. Беше спасила живота му, нали? Каквото и да струваше той сега.
Беше затворник. Предател. Инвалид.
Фургонът беше забавил ход и сега едва пълзеше и се тресеше. Отпред се чуха гласове, които скандираха шумно. Верни поданици на крал Орсо, които бяха излезли, за да го поздравят за победата? Но виковете изобщо не звучаха празнично.
Някога Лео танцуваше в кръга за тренировки. Сега за него беше истинско изпитание дори да изпъне крака, който му беше останал, за да може да се хване за решетката на прозореца и да се изправи. Когато усети хладния бриз върху лицето си и присви очи към тъмната и задимена от леярните улица, фургонът вече беше спрял.
В очите му веднага се набиха странни подробности. Потрошени кепенци на магазините, счупени врати, увиснали върху пантите и разпръснати по пътя боклуци. Реши, че дрипавата купчина в един вход вероятно е някой заспал скитник. После бавно го заля тревога, която го накара да забрави за момент собствената си болка – започваше да си мисли, че това може да е труп.
– Мътните го взели – прошепна той.
Един склад беше изгорял и овъглените му греди приличаха на ребрата на оглозган труп на животно. Върху почернялата му фасада с високи три разкрача букви беше написан лозунг.
Времето настъпи.
Той притисна лице към решетката и се опита да види по-нататък по улицата. Отвъд офицерите, придворните и рицарите от дворцовата стража върху неспокойните си коне, пред стена, завършваща с шипове, се бяха скупчили фигури. Над тълпата се вееха плакати като знамена над някой полк. „Честно заплащане за честния труд!“, „Долу Висшия съвет!“ и „На бунт!“. Хората вече се бяха понесли към колоната на краля, изпълнени с мрачен гняв, и изразяваха недоволството си с освирквания и подигравки. Дали бяха...Трошачи?
– Мътните го взели – прошепна той отново.
В страничната уличка също се виждаха хора. Мъже с дрехи на работници и стиснати юмруци. Фигури, които бягаха и гонеха някого. Нахвърлиха се върху него и започнаха да го ритат и удрят с юмруци.
Отпред се чу рев. Може би беше Ръкстед.
– Махнете се от пътя в името на Негово Величество!
– Вие се махнете от шибания път! – озъби се мъж с гъста брада, който сякаш нямаше врат.
От уличките се стичаха хора, които създаваха неприятното усещане, че колоната е обградена.
– Това е Младия лъв! – излая някой и Лео чу колебливи, одобрителни викове.
Здравият му крак, който преди няколко дни беше болният му крак, направо гореше, но той се вкопчи в решетките, докато хората се трупаха около фургона и към него се протягаха ръце.
– Младия лъв!
Савин наблюдаваше, напълно безпомощна, от прозореца на каретата, стиснала с едната си ръка издутия си корем, а с другата тази на Зури, докато онези главорези се скупчваха около затворническия фургон на Лео като прасета около корито. Трудно можеше да разбере дали искат да го спасят, или да го убият. Може би и те самите нямаха представа.
Осъзна, че не си спомня какво беше усещането да не си уплашен.
Вероятно всичко беше започнало като стачка. Савин знаеше всички фабрики в Адуа, а това беше хартиената фабрика на Фос дан Харбер – концерн, в която тя на два пъти беше отказала да инвестира. Печалбите бяха изкушаващи, но репутацията на Харбер беше лоша. Той беше от онези брутални собственици ескплоататори, които бяха направили така, че на всички останали да им е трудно да експлоатират собствените си работници както трябва. В началото вероятно беше започнало като стачка и после, както бързо се случва при стачките – се бе превърнало в нещо доста по-грозно.
– Назад! – отсече млад офицер и замахна към тълпата с камшика си за езда.
Един гвардеец на кон хвана за рамото мъж и го дръпна настрани, после удари друг по главата с щита си. Работникът падна окървавен.
– О – възкликна Савин с широко отворени очи.
Някой удари офицера с тояга и той се олюля върху седлото.
– Почакайте! – Стори ѝ се, че гласът е на Орсо. – Почакайте!
Но това не промени нищо. Кралят на Съюза внезапно се беше оказал също толкова безсилен, колкото нея. От всички страни прииждаха хора – море от разгневени лица, размахвани плакати и стиснати юмруци. Врявата ѝ напомни за Валбек и за бунта, но ужасяващото настояще беше достатъчно плашещо и без да си припомня ужасяващото минало.
