– Как беше движението? – пита Кастро, когато Мерин влиза в малкия ѝ офис във Фримонт.
Тя никога не пита как е Мерин. Знае, че не трябва.
Изглежда, че и детективката тъкмо пристига. Още не е успяла да си съблече палтото.
– На моста не беше толкова натоварено. – Мерин заема мястото срещу нея. Забелязва, че някои неща са се променили от последния път, когато е била тук. Малкият аквариум, който досега бе седял на ниската библиотечка до стената, вече е в ъгъла на бюрото, където Мерин може да го види отблизо. В него има само една рибка, бета, с крещящочервена опашка, и тя се взира в нея как плува напред-назад, докато Кастро включи компютъра си.
Двете се срещат обикновено веднъж в месеца, за да обсъдят как върви разследването, но всъщност тези срещи могат да се състоят и по телефона или имейл. Въпреки това Кастро, изглежда, разбира, че за майката на дете, което се издирва, е важно тези разговори да са очи в очи, и тя винаги е едновременно и търпелива, и директна с Мерин.
За Мерин тези срещи с частния детектив имат по-голям ефект от терапията при психолога.
– Благодаря, че дойде в последния момент. – Кастро поставя една малка бутилка с минерална вода. По принцип предлага кафе на Мерин, но всичко днес е различно.
– Разбира се, че ще дойда. – Мерин се взира в лицето ѝ; търси някакъв знак, че ще ѝ съобщи ужасна новина. Лицето на Кастро остава неразгадаемо, но тя изглежда някак неспокойна.
– Така … – Кастро прави пауза. – Не става дума за Себастиан.
Мерин не беше осъзнала, че е притаила дъх и сега издишва шумно. Слава богу. Тя посяга към бутилката с вода, отвива капачката и отпива голяма глътка.
– Извинявай – Кастро повдига вежда. – Не исках да те тревожа. Трябваше да уточня в имейла си.
– Няма нищо – казва Мерин. Не е така, но в момента не може да се насили да изпита нищо повече от облекчение. – И така, какво има тогава?
– Ами… – Кастро се поколебава и въпреки че Мерин вече не е притеснена, тя не може да си представи какво би накарало детективката да се чувства толкова неудобно. Все пак е била ченге, за бога! – Изглежда, че съпругът ти се вижда с някого.
Моля? Мерин отпива още една глътка вода, взирайки се в другата жена, без да разбира напълно какво ѝ казва.
– Не съм сигурна как са нещата помежду ви, но последния път, когато се видяхме, ти не спомена нищо за раздяла…
– Не сме разделени.
– Тогава много съжалявам, че трябва да ти го кажа, но съпругът ти ти изневерява.
Мерин премигва. Чу детективката съвсем ясно и няма нужда да ѝ повтаря, но може би има нужда Кастро да ѝ го съобщи по малко по-различен начин. Няколко секунди седят, потънали в мълчание. Мерин има чувството, че очаква края на шегата, но той така и не идва.
За какво, по дяволите, говори тази жена? Изневяра? Не може заради това да я е извикала в офиса си. Не я беше наела да следи съпруга ѝ.
Сякаш прочела мислите ѝ, Кастро започва да щрака по клавиатурата и обръща монитора, така че Мерин може да види.
Снимка. Цветна. На Дерек. Той е с друга жена. Снимката изпълва целия екран.
Мерин се вторачва в нея с отворена уста. Изглежда, сякаш съзнанието ѝ има нужда да разгледа всяко парченце от снимката отделно, защото не може да го асимилира наведнъж. Коса. Дрехи. Лице. Ръце. Дърво. Тротоар. Ботуши. Усмивки. Възраст. Етническа принадлежност. Жената с Дерек малко прилича на Оливия Мън – акрисата, която излизаше с онзи футболист. Но жената определено е по-млада; Мерин не знае на колко точно е, но ако трябва да предположи, би казала около двайсет и пет. За секунда ѝ се струва позната – нещо в брадичката ѝ, във формата на очите. В този момент обаче Мерин мигва и усещането за дежавю изчезва – и жената става пак непозната.
Непозната, която държи съпруга ѝ за ръка.
Кастро кликва с мишката и снимката се сменя с друга, направена същия ден, вероятно минута или две по-късно.
Сега непознатата целува съпруга ѝ. Страстно. Навън. Посред бял ден.
