Руби коленичи и вдигна дъската, извади книгите, които бе открила скрити под нея преди доста време, още когато майка й я вземаше със себе си в магазина. Това бяха дневниците на Валери Бонам, най-ценното й съкровище. Много по-ценно от новата ваза или стария секретер, който уж бил собственост на Чарлс Дикенс. За нея тези книги притежаваха неизмерима емоционална стойност. Не само защото добрата Валери бе записала в тях мислите и чувствата си, а и защото припомняха на Руби за едно по-добро време. Време, което, за съжаление, никога нямаше да се върне.
Разгърна първата страница и затаи благоговейно дъх. Знаеше, че все някога ще разкрие тайната си, тъй като приятелките й също имаха право да прочетат тези книги. И те трябваше да научат всичко онова за Валери, което тя вече знаеше и от време на време неусетно вмъкваше в разговорите им в сряда вечер. Ала й се искаше да запази още мъничко тайната за себе си.
Руби се настани удобно в стария люлеещ се стол, който заедно с Лори бе изровила измежду мебелите на битпазара миналата година и все още не бе продала. Внимателно запрелиства старите крехки страници, докато стигна до определен откъс, който бе чела и препрочитала безброй пъти.
12 ноември 1889 г.
Мило дневниче,
Днес имам да ти разказвам нещо специално. Не намирам думи да опиша това, което чувствам, и благодаря на Господ Бог, задето ме е благословил с такъв обичен съпруг. Самюел е истински ангел. Този прекрасен човек днес ме спаси от сякаш безнадеждно положение, и то само благодарение на мъдрия си ум и голямото си сърце.
В магазина дойде една жена, поиска да купи въглища и хляб, но нямаше в себе си достатъчно пари и трябваше да реши кое от двете да вземе. По очите й си личеше, че е изпаднала в безизходица. Какво да избере: въглищата, та четирите й рожби да са на топло, или хляба, за да не останат гладни?
Замислих се как да постъпя, защото добре познавам жената на име Бони и съм наясно, че никога няма да приеме милостиня. Тъкмо се канех да предложа да й дам покупките на вересия, когато Самюел, дочул всичко от задната стаичка, където е фурната, дойде отпред с два големи самуна в ръце и ми каза: „Жено, тези два хляба паднаха на земята, не са мръсни, но не можем да ги подадем. Да се сещаш какво можем да направим?“
Сърцето ми се разтопи, когато очите на Бони се разшириха от радост. Казах на Самюел, че имам идея, и подадох хлябовете на Бони. По лицето й потече сълза, докато благодареше безспир. След като тръгна обратно към децата си, които за днес бяха избавени от глада, прегърнах моя Самюел и му казах, че е много добър човек и че изобщо не го заслужавам. Той само се засмя и отвърна: „И това ми го казваш ти, най-благодушната жена в Оксфорд? Благодаря на Господа за всеки ден, който мога да прекарам редом с теб, да те наблюдавам как помагаш на всички и така да ставам по-добър човек.“
Дни като този придават смисъл на живота. Именно като този.
Валери
Руби извади носна кърпичка и избърса очите си. Спомни си кога за пръв път прочете този откъс – в един студен зимен ден преди може би десет години. Тогава беше тийнейджърка и още търсеше себе си. Отиде при майка си и сподели с нея:
– Мамо, един ден искам да стана като добрата Валери.
Майка й я погледна в очите, погали я по бузата и й каза с обич:
– Съвсем сигурно е, че ще бъдеш като нея, убедена съм.
