Макар и със значително закъснение, вторият роман на Виктор Пелевин „Животът на насекомите“ най-сетне излиза и на български език. Заслугата за това е на издателство „Факел експрес“. Да припомним на читателите и почитателите на Пелевин у нас, че именно списание „Факел“, издание на „Факел експрес“, откри Пелевин за тях преди четвърт век, печатайки редица от дълбоко неизвестните му дотогова разкази, световния бестселър „Generation П“ и множество други негови класически вече текстове.
Публикуван първоначално в сп. „Знамя“, романът получава наградата на списанието за 1993 г. за „най-доброто художествено произведение за живота и необикновените приключения на демокрацията в Русия“.
„Животът на насекомите“ е остроумен, поетичен и тъжен, наситен с дълбоко философско съдържание, един от най-важните и органични за по-нататъшното творчество на автора романи.
Предлагаме откъс от романа.
Мъглата беше станала толкова гъста, че приличаше на кълбета пара в баня, и за това, че се движат, можеше да се съди единствено по бавно оставащите зад тях линии в плочите бетон – появяваха се на всеки три метра от бялото небитие, в някои беше покарала трева. Отстрани на плочите имаше ръждясали железни скоби – за куките на крана. Нищо друго не можеше да се каже за околния свят.
– А Я само торните ли го имаме? – попита момчето.
– Не, защо. Всички насекоми имат Я. Всъщност тъкмо насекомите са своят Я. Но само скарабеите могат да го виждат. И освен това скарабеите знаят, че целият свят също е част от техния Я, и тъкмо затова казват, че търкалят света пред себе си.
– Тоест всички около нас също са торни бръмбари, така ли? След като имат Я.
– Разбира се. Но торните бръмбари, които го знаят, се наричат скарабеи. Скарабеите сме онези, които носим древното знание за същината на живота – каза бащата и потупа с краче по топката си.
– Ти скарабей ли си, татко?
– Да.
– А аз?
– Още не съвсем – каза бащата. – Трябва да преминеш през главното тайнство.
– Какво главно тайнство?
– Виждаш ли, сине – каза бащата, – природата на главното тайнство е толкова непостижима, че е по-добре изобщо да не се говори за нея. Просто изчакай, докато му дойде времето.
– А дълго ли трябва да чакам?
– Не знам – каза бащата. – Може да е минутка. Може да е три години.
Въздъхна и затъркаля топката си напред.
Момчето гледаше баща си и подражаваше на всичките му движения. При всяко бутване бащините му ръце потъваха дълбоко в торта и на момчето не му беше ясно как успява да ги измъква.
Опита се да натика и то толкова дълбоко ръцете си в топката и на третия опит успя – просто трябваше да събере пръсти, все едно се кръсти. Докато се въртеше, топката повличаше ръцете и те се изтръгваха от нея в момента, когато краката ти аха-аха да се откъснат от земята. „Ами ако бръкна още по-дълбоко?“ – помисли момчето и завря с всички сили ръцете си в торта. Топката се търкулна напред, краката на момчето се отделиха от земята и сърцето му прескочи, все едно както когато за пръв път правиш „слънце“ на висилка. Момчето излетя нагоре, застина за миг в зенита и се понесе надолу заедно с търкалящата се по бетона торна сфера. Докато падаше, осъзна, че топката ей сегичка ще мине през него, но нямаше
време дори да се уплаши. Настъпи мрак, а когато момчето се свести, частта на сферата, която преди миг го беше залепила за бетона, вече го издигаше нагоре.
– Добро утро – каза гласът на баща му. – Как спа?
– Какво стана, татко? – попита момчето, докато се мъчеше да преодолее главозамайването.
– Животът, сине – отговори баща му.
Момчето погледна към него и видя сиво-кафявата топка, която се търкаляше напред през бялата мъгла. Баща му не се виждаше никакъв – но като се вгледа, момчето забеляза на повърхността на топката неясен размазан силует, който се въртеше заедно с нея. В силуета се различаваха торс, ръце и крака – и дори две очи, взрени едновременно и навътре в топката, и навън. И гледаха момчето печално.
– Мълчи, сине, мълчи. Я знам какво ще попиташ. Да. С всички става точно това. Ние, скарабеите, просто сме единствените, които го виждат.
– Татко – попита малката топка, – а защо Я по-рано мислех, че ти вървиш зад топката си и я буташ напред?
– Защото беше още мъничък, сине.
– И цял живот така – с главата напред в бетона...
– И все пак животът е прекрасен – малко заплашително каза бащата. – Лека нощ.
Момчето погледна напред и видя приближаващия се към челото му бетон.
– Добро утро – каза голямата топка, когато мракът се разсея. – Как си? Как е настроението?
– Никак – отговори малката топка. – Никакво.
– Старай се да ти е добро. Млад си, здрав си – какви са ти проблемите? Виж, аз...
Голямата топка трепна и млъкна. После попита малката:
– Чуваш ли нещо?
– Нищо – отговори малката. – Какво да чувам?
– Като че ли... Не, сторило ми се е – каза голямата топка. – Та за какво говорех?
– За настроението.
– А, да. Защото ние самички си създаваме настроението и всичко останало. И трябва да се стремим да... Ето пак!
– Какво? – попита малката топка.
– Стъпки. Не ги ли чуваш?
– Не. Къде?
– Пред нас – отговори голямата топка. – Все едно тича слон.
– Сторило ти се е – каза малката топка. – Лека нощ.
– Лека нощ.
– Добро утро.
– Добро утро – въздъхна голямата топка. – Може и да ми се е сторило. Понеже вече съм стар Я. Не съм добре със здравето. Будя се сутрин и си мисля – ще се търкалям нанякъде и...
– Защо? – каза малката топка. – Изобщо не си стар.
– Стар съм, стар съм – тъжно каза голямата топка. – Скоро ще ти се наложи да се грижиш за мен. Няма да искаш обаче...
– Защо да не искам? Ще искам.
– Просто така си мислиш. Сега. А после ще си почнеш твой си живот и... Ето пак!
– Какво пак? – нетърпеливо попита малката топка.
– Стъпки. Ох... А сега и камбани. Не чуваш ли?
Голямата топка спря.
– Давай да се търкаляме напред – каза малката топка.
– Не – каза голямата. – Ти се търкаляй, Я ще те настигна.
– Добре – каза малката и изчезна в мъглата.
Голямата топка остана на мястото си. Вече не чуваше никакви стъпки, така че бавно се затъркаля напред.
– Сине! – викна. – Ей? Къде си?
– Тук – отвърна глас от мъглата. – Лека нощ!
– Лека нощ!
– Добро утро!
– Добро утро! – викна голямата топка, търкулна се натам, откъдето беше дошъл гласът, и се търкаля доста дълго, докато не стана ясно, че се е разминал със сина.
– Ей! – викна той пак. – Къде си?
– Тук съм.
Този път гласът дойде отдалече и отляво. Голямата топка се затъркаля натам, но веднага уплашено спря. Някъде напред се разнесе гръмоподобен удар, толкова силен, че чак бетонът потрепери. Следващият удар беше по-близък и торната топка видя огромна червена обувка с остър ток, който почти се вряза в бетона на няколко метра пред нея.
– Татко! Я също чувам стъпките вече! Какво е това? – долетя далечният глас на сина.
– Сине! – отчаяно изкрещя бащата.
– Татко!
Момчето изпищя от страх и вдигна очи. Над главата му премина сянка и за миг му се стори, че вижда червена обувка с тъмно петно на подметката, която отлита в небето, и му се стори още, че в невъзможните висини, където се беше издигнала обувката, се очертава силуетът на огромна, разперила криле птица. Момчето с мъка отлепи ръце от топката тор и се
хвърли натам, откъдето за последно беше чуло гласа на баща си. След няколко крачки стъпи на голямо тъмно петно, подхлъзна се и насмалко не падна.
– Татко – тихо каза момчето.
Да гледа това, което беше останало от баща му, беше прекалено тежко и момчето, постепенно осъзнавайки какво е станало, се заклатушка назад към своята топка. Пред очите му се появи милата муцунка на татко със страшните само на пръв поглед хитинови рога и пълните с обич лъскави очички и то заплака. След това си спомни как татко, докато му подаваше късчета тор, му казваше, че сълзите не помагат, и спря да плаче.
„Душата на татко отлетя на небето – помисли момчето, като си спомни бързо отлитащото нагоре петно на огромната подметка – и аз вече не мога да му помогна с нищо.“
Погледна топката си, учуди се колко е пораснала толкова бързо, после погледна ръцете си, въздъхна и ги опря в топлата, леко мека тор. Погледна за последно натам, където бе свършил животът на татко му (вече не се виждаше нищо освен мъгла), и бутна Я напред.
Топката беше толкова голяма и тежка, че момчето трябваше да съсредоточи цялото си внимание и всичките си сили, и то изцяло се отдаде на наистина тежкия си труд. През главата му прехвърчаха объркани мисли – отначало за съдбата, после за татко, после за самия него – и скоро момчето му хвана цаката и вече не трябваше да бута топката, достатъчно беше само да тича подире ѝ на тънките си черни крачета, надигнало леко глава, та дългият хитинов израстък под долната му челюст да не задира в нея. След още няколко крачки крачетата му потънаха в торта достатъчно дълбоко, топката го повдигна и после го стовари на бетона отпред, и животът си потече по своето русло – руслото, по което се затъркаля напред.
Бетонът се надигаше към очите на момчето и настъпваше мрак, а когато се появяваше светлината, оставаше единствено слабият спомен, че само преди минутка си сънувал нещо много хубаво.
„Я ще порасна голям, ще се оженя, ще си имам деца и Я ще ги науча на всичко, на което ме научи татко. И Я ще съм с тях толкова добър, колкото беше с мен той, а когато Я остарея, те ще се грижат за мен и всички ще живеем дълго и щастливо“ – мислеше момчето, докато се будеше и се издигаше плавно по окръжността към и срещу новия ден, движение през студената мъгла към плажа.
Превод от руски Иван Тотоманов
