Никога не забравяйте, че не е от значение как сте живели. Важно е как разказвате историята на жи¬вота си на себе си и най-вече на другите. Защо¬то само по този начин е възможно да се открие някакъв смисъл в грешките, болката и смъртта. /из филма „Последният харем” със сценарист и режисьор Ферзан Йозпетек/
Топло е. Заемам мястото си в самолета, слагам си предпазния колан. Защо всъщност е толкова топло? Не би трябвало. Може би съм донесъл застиналия и тежък въздух отвън със себе си. Вечерта в Рим е топла, но знам, че градът, в който отивам, ще ме по¬срещне със студен вятър. Истанбул. Там ме очаква нашата стара къща. Онази стара бяла къща, в коя¬то израснах, а после напуснах, преди да навърша осемнайсет години. Но в някакъв смисъл тя вина¬ги е била за мен Домът. Дали е възможно човек да напусне дома на детството си? Не мисля. Той про¬дължава да живее в нас дори когато къщата изчез¬не, съборена и разрушена от булдозери, както ще се случи с нашата.
Затварям очи. Уморен съм. Не мога да преброя колко пъти съм бил на този самолет и на други като него, завръщайки се в Истанбул. А като се замисля, някога хоризонтът на моя свят се свеждаше до една градина с две големи липи, чийто мирис – когато разцъфнеха напролет в Истанбул – се смесваше с морския бриз. Ако притворя очи, все още мога да усетя това ухание.
Каламъш, името на стария ми квартал, притежа¬ва същата сладостна сила; в мига, в който го произ¬неса, се връщам назад във времето.
Връщам се отново в къщите с градини, в които си играехме като деца. Връщам се в стаята си, от прозореца на която виждах синьото море. Прекрас¬но е да имаш стая с гледка, особено ако гледа към блещукащата в далечината синева.
В къщата ми в Рим няма градина, няма липи, нито хоризонт. Само тераса, заобиколена от газо¬метри. Пейзаж, който не е особено римски, но въпреки това обичам с цялото си сърце, както обичам всичко, свързано с този град. И все пак от време на време, изненадващо, все още мисля за прозореца от детството ми: когато се събуждам нощем, замаян от часовата разлика, в някоя хотелска стая в Токио или Ню Йорк и виждам край себе си само небостъргачи. Много далече от онази бяла къща, която скоро няма да я има.
Леко шумолене. Звук от бързо тичащи момчешки крака. Търкаляща се топка. Възможно ли е? Обръ¬щам се да погледна. Няма никой. Само звукът от ко¬лелата на самолета по пистата. После отново наста¬ва тишина. В почти празния самолет стюардесата бута количка с кафе.
Затварям очи. Не ми се пие кафе, не желая да го¬воря с никого, искам само да си мисля за това, което ме очаква в старата ни къща.
Отново шумолене, леко раздвижване на въздуха. Този път момчето се смее, докато тича по пътечката. Вдига топката и ми се усмихва: поглежда ме право в очите. Сякаш това съм аз самият, който се взирам в себе си. Сякаш се гледам от дълбините на миналото, от градината, от липите.
Момчето не е само. С него има руса жена; об¬лечена в строг, официален сив костюм; мило, леко сънливо изражение. Има и един елегантен господин с венецианска гондола в ръка; държи я така, сякаш е нещо изключително ценно. Разпознавам гондолата, тя е като онази, която имахме у дома в един шкаф и после се изгуби незнайно къде... Години наред се възхищавах на тази стъклена, ръчно правена, позлатена с варак, лъскава гондола. Когато баща ми изчезна, ми казаха, че е заминал за Италия. Затова си го представях как пътува с такава венецианска гондола, точно копие на фигурката, която не ми бе позволено да докосвам.
После баща ми най-изненадващо се върна. Ис¬тинска мистерия за мен. Както бе изчезнал, така се и появи, без предупреждение.
Един ден, връщайки се от училище, видях, че старата ни вярна прислужница Диаманте ме чака на стълбите пред вратата.
– Имам добри новини – каза тя с усмивка на лице.
После прокара пръсти през косата ми, може би за да я приглади или пък това бе жест на нежност, желание да ме окуражи.
Хвана ме за ръка и заедно тръгнахме към дневна¬та. През открехнатата врата чувах развълнуваните гласове на майка ми, сестра ми и брат ми. После чух и властния глас на мъж, когото не познавах. Баща ми. Ето го, бе тук, след толкова години отсъствие, седи в креслото, облечен в бургундскочервен копри¬нен халат с малки шарки; това облекло щеше да ста¬не неразделна част от него през следващите години.
Пристъпих плахо в дневната, неохотно. Толкова много време бе минало; когато той замина, още дори не бях проходил, и сега пред мен стоеше непознат. Не посмях да го прегърна и ако майка ми не ме бе бутнала в обятията му, нямаше да го направя.
А Венеция? Не говорихме за нея. Нито тогава, нито по-късно. Аз също не попитах. Децата ин¬стинктивно знаят за какво трябва и не трябва да питат; усещат кога няма да получат отговор на въпросите си. Въпреки това, когато за първи път се озовах във Венеция, този град лабиринт, този град на водата, не можах да устоя и направих една обиколка с гондола в чест на баща ми, в чест на детето, което някога бях.
Колко много загадки, мисля си с усмивка на ли¬цето. Неразгадани мистерии и неразкрити семейни тайни. Истински престъпления и престъпления сре¬щу сърцето. Може би затова във филмите си обичам да говоря за тях; да ги разкривам внимателно и неж¬но; да ги разплитам и обяснявам.
Може би това е основната причина да нося ви¬наги в портфейла си една стара пощенска картичка. Черно-бяла, с измачкани краища. На нея се виждат куполите на Синята джамия и на „Света София“, из¬вивките на Босфора и в далечината, наистина много далече – толкова далече, че може да бъде различена само от онези, които я обичат, – моята къща. Моята стара бяла къща. На гърба на картичката с елегант¬ния и уверен почерк на баща ми с писалка (той ни¬кога не се отказа да използва писалка) е написана само една дата: 1963.
Той използваше тази картичка, за да си отбелязва докъде е стигнал в книгата, която чете, и аз я взех едва след като почина преди няколко години. Изва¬дих я от книгата на нощното шкафче до леглото му. Оттогава е в портфейла ми. Не е само спомен. Тя е покана, обещание. Знам, че независимо къде се на¬мирам, Истанбул винаги ме чака. Моят Истанбул, градът, в който ще кацна съвсем скоро.
Тя
В самолета
Мъжът, който седи до тях в самолета, е малко стра¬нен. Като че ли се вслушва в разговора им, взира се, сякаш гледа филм, който тече на екран пред него. Разбира се, казва си Анна, след като поглежда небрежно към него: това е онзи режисьор... После се навежда и вдига пощенската картичка, паднала на пътечката. Стара, черно-бяла пощенска картичка.
– Мисля, че това е ваше – казва тя.
Иска да каже нещо повече, но се въздържа.
– Благодаря – отвръща мъжът с усмивка.
Анна е щастлива заради това пътуване. Щастли¬ва е, че отива в Истанбул за първи път; щастлива е, че поне веднъж не пътува сама; че няма да е сама в хотелската стая, където ще ѝ се наложи да води вечната си битка с климатика. Щастлива е заради пар¬тито, на което са поканени; заради тази неочаквана ваканция със съпруга ѝ; и дори, че е с него. Е, и с тях: с „момчето от ателието“, което вече изобщо не е момче, и с неговата годеница с детското личице. Когато се сеща за нея, ръката ѝ се повдига към ли¬цето в опит да заглади дълбоката постоянна бръчка на челото ѝ; и как няма да я има, когато живее с тол¬кова стрес, толкова тревоги...
Годините текат. Не само за нея, но и за съпру¬га ѝ Микеле. Колко години, колко бръчки, колко компромиси... Колко провалени ваканции, отложе¬ни пътувания; колко планирани и неосъществени неща. Но все още са тук, заедно.
„Ти си моята обетована земя, която не успях да задържа.“ Някой бе написал това със спрей на сте¬ната срещу ателието им; вижда надписа всеки ден, когато идва на работа. Въпреки че не е свързан с нейния живот, все пак я бе трогнал и от време на време се сеща за него.
Обети, обещания? Тя изпълни обещанията си. Това важи и за обещанията, които бе дала на себе си. Искаше този мъж? Получи го. Обеща на него и на себе си свят, който да принадлежи само на тях. Помагаше му и го подкрепяше. Безброй нощи оп¬равяше нередностите в сметките му; безброй дни се опитваше да убеждава него и клиентите му, че да, той може, да, той ще успее. И всъщност наистина успяхме, мисли си тя със задоволство. Сега имаха място, което наричаха „ателието“ – оживено, дина¬мично място, в което работеха много млади хора. Като Андреа и Елена, които се срещнаха – и се влю¬биха – там. Един ден Елена си намери друга работа и си тръгна; добро решение; човек трябва да разделя любовта от работата, да поставя ясна граница меж¬ду двете; не всеки може да го направи. И двамата са талантливи и приятни. Анна харесва невъздържа¬ната сила, радостта, ентусиазма и жизнеността им, така характерни за трийсетгодишните.
Поглежда ги и се замисля: бе на тяхната възраст, когато срещна Микеле. Тя бе точно като Елена, с нежно лице и гладка кожа без нито една бръчка; усмивката ѝ бе спонтанна, излъчваща невинност и вяра, че всичко е възможно, че всичко тепърва пред¬стои. И само от теб зависи това да се случи.
Сега са на това пътуване като двойки. Кога за последен път бе правила нещо такова? Вероятно никога след онези спонтанни и хаотични пътува¬ния в младостта ѝ. Бе двайсетина годишна и с група приятели потегляха нанякъде, срещаха се, разделя¬ха се, приключенията ги очакваха зад всеки ъгъл... Всъщност тя никога не си бе падала особено по приключенията, дори когато бе на двайсет. Винаги бе копняла за нещо друго: да изгради нещо солидно. И успя. Има живота, за който мечтаеше; солиден, сигурен живот, без колебания и отклонения. Сега се нуждае само от ваканция.
От ваканция и от почивка; ето защо смята да отиде на хамам още утре или в някой от следващи¬те дни. Да, със сигурност иска да отиде на турска баня. Никога не е ходила в истински хамам, само в онези фалшиви бани с алпийски сауни и масажи в луксозните планински курорти. В онези места под¬насят и чай в стъклени чашки с позлатени с варак ръбчета, за да придадат екзотичен привкус на пре¬живяването.
Този път Анна иска истински хамам; влага, пара, тишина; и заедно с обувките и дрехите си ще събле¬че и мислите си.
Само преди няколко седмици една приятелка ѝ донесе кутия с лакомства от Турция – лепкав и заха¬росан локум. Кутията бе розова и кичозна, от онези неща, които купуваш на летището в последния мо¬мент. Думите „Turkish Delight“ бяха напечатани над бледа репродукция на картина от ХIX век: жени от харема с цветни и леки копринени рокли, накичени с много бижута. Дали жените от харема наистина са живели така, или това бе просто романтична фан¬тазия? Каквато и да бе истината, сцената бе хип¬нотизираща; щом отвори кутията и вкуси парченце от сладкия локум, веднага си представи как минава през някоя от вратите на харема на картината и по¬пада вътре. Хладина и топлина, вода и пара... Обзе я желание да се отърве от дрехите си и от стреса. И да не мисли за нищо.
