Тя съществува такава, каквато е, разпъната между географията и историята. Така е възникнала, така е и оцелявала, в превратности и възмогвания. Често извън „голямото време“ на континента, вписана в него чрез собствената си микроистория: в постоянното настояще на самооцеляването, душа в душа и тяло в тяло, извън което – пет века в Османската империя – не се случва „нищо“ (отвъд епидемиите или безчинствата на кърджалии и черкези). Но „мрачините започват да редеят и в тях затрептяват зарите на бъдния ден“ (Петър Мутафчиев, „Книга за българите“). С крехката надежда за възземане на България, което все пак идва, но и с тревожното предчувствие за някакво зло, сякаш просмукало се в колективното тяло, дето все я тегли към размириците, към бездната. Усещане, дало основание на проницателен мислител като Цветан Стоянов да забележи, че „каквото е положението ни в географията, такова е и в духа“ – мост между два свята, който за жалост не съчетава, а разединява: ту в едната, ту в другата посока, даже самия себе си. Как тогава да мислим или опишем тази си разделеност, а и кой би дръзнал? И какъв би бил резултатът от един такъв опит? Не ще ли е пагубен и за нас самите?
***
„Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онова двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко“, пише с болка на сърце Иван Хаджийски. И то, забележете, цитатът е тъкмо от неговата „Оптимистична теория на българския народ“, поставяща си за цел да разобличи пагубния ни „песимистичен комплекс“, радикалното ни неверие в самите нас като общност. С тюхканията и вайканията ни, че от времената на Йов не е имало по-нещастен човек от българина, вовеки изритан на бунището на историята. Вярно, че в дневниците на немногото пътешественици, избродили тези земи през XVII или XVIII в., картината не е никак радостна: Руджер Бошкович или Ханс Дерншвам описват пасивност на духа, материална несрета и липса на каквато и да е социална деятелност, които са доста обезсърчителни. И все пак общността я има, дори задрямала дълбок сън, един ден тя ще се пробуди. Възраждането е пример за тази „пробуда“, в която всеки участва – кой с каквото може и колкото му стигат силите.
Има такава общност, но няма такава държава. Тя само мержелее в надеждите и очакванията. Англичанинът Робърт Джаспър Мор, дошъл „под Балкана“ (според заглавието на едноименната му книга) през 1876 г., за да анкетира за зверствата след Априлското въстание, се чуди и диви как в много селища, които в Англия спокойно биха били наречени градове, има смайващо бърз напредък в образованието: „от възхитителното начално образование на безплатните селски училища до обучението на синовете на земевладелците и търговските съсловия в Роберт колеж, което идва да покаже, че няма да липсват основи за местно самоуправление само ако се допусне свободно развитие на материалните и нравствените ресурси на страната“. Колко днес бихме се зарадвали на една подобна оценка, когато образоваността на българчетата постоянно пада в класациите.
***
Голяма и извечна е тази българска драма – между отделната личност и държавния ред. Особено при наличието на ограничен стопански и финансов ресурс. Дилемата е описана подробно пак от Хаджийски: избира се власт, която създава ред, но изникват проблеми, а и трябва да се плащат данъци. Става непоносимо за всички. И отново: „Няма такава държава“.
Властта трябва да обещава на всекиго всичко, а не може да му го даде. А управление трябва да има, при това като проява на народната воля. Затуй то се „осигурява“ – къде с дребни облаги, къде с „морално въздействие“, къде с раздаването на служби (описаните от Вазов „службогонци“), къде с тояги, къде с „гасене на ламбите“ и подмяна на бюлетините. Избори по български.
Ако властта не „даде“, опозицията ще „обещае“. А там периметърът на популизма е неизмеримо по-широк.
„Какво иска опозицията – пита Константин Иречек, друг проницателен наблюдател на нашенските нрави, – естествен отпор на полуобразования срещу европейския административен ред: неограничена свобода без данъци, без монополи, без мита, без набори.“
Чудно ли е тогава защо „реформаторските правителства“ в България се броят на пръсти? Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Константин Стоилов, а сетне почти ги няма. Че кой ще гласува за „такива“? Пък и те често са идвали на власт не по „най-надлежния ред“. А после – сещам се единствено за Андрей Ляпчев и Георги Кьосеиванов, и комай няма други. Пропускам Стамболийски умишлено – той прави реформи, но създава огромен хаос в държавата, замислена да бъде погълната от една оранжева партия. Съдбата на най-новите „български реформатори“ – на правителствата на Филип Димитров и Иван Костов или на президентския мандат на Петър Стоянов – е още по-незавидна. В интернет ще прочетете, че те са „ликвидатори“ на българската държава, независимо от извършените от тях реални реформи, довели до реални и положителни промени. Да не би тъкмо затова – според някои – „да няма такава държава“?
Ако перифразираме Пол Валери, държавите също са смъртни, но наследените от тях манталитети или ментални структури – не. Те са устойчиви и оцеляват дори когато огромните им монументи (особено тези на тоталитарната държава) отдавна тънат в разруха или над тях е избуяла трева. Нали този манталитет се е утаил в бита и психологията на един народ. Върху такъв бит – такава култура.
