„Всичко, поставено в ръцете ми, добива своя смешен и според мен истински вид“, казва Бешков. До каквото и да се докосне, става оригинално, самобитно, нетрадиционно. В изказванията му и рисунките му има нещо библейско, рядко скъпоценно, „с пророческа и езическа простота“ (Недев). Бешков скоро става рекламното лице за „Пладне“. С неговото име вестникопродавците ще хвалят сутрешната си стока: „Дневник“, „Мир“, „Ехо“, „Пладне“ с карикатура на Бешков!“ „Имаше много, много люде, които предпочитаха една политическа карикатура от Бешков пред дългите и дълбокомъдрени уводни статии на когото и да е било“, ще напише по-късно редакторът на вестника Георги Вълков. Всяка сутрин, по задължение, „като към скучна съпруга“, всеки си купува вестника на своята партия, а после с нетърпение посяга към „Пладне“, „като към желана любовница“, заради карикатурите на Бешков.
Бешков е вече известен, неговите почитатели, особено младежите, го разпознават по улиците, събират негови карикатури, събират се и от потърпевшите: от политици, от царя, от екзарх Стефан.
Художникът Иван Керезиев си спомня, че като студент, макар да имал „резерви“ към „Пладне“, бил влюбен в карикатурите на Бешков заради тяхната естественост и простота, виртуозното им изпълнение и остроумие, купувал си вестника само заради тях, изрязвал ги и старателно ги съхранявал. Веднъж на улицата неговият другар го побутнал и му показал слабичък, широкочел млад мъж, с дълга коса, със силно обтегнати встрани устни, оголващи до корен предните му зъби, който сякаш току-що е казал нещо забавно или се кани да го направи. „Знаеш ли кой е тоя…? Илия Бешков, художникът на „Пладне“! Находка! Истинска находка… късмет за пладнярите“ – и загадъчно добавил: „Там, в онова здание приятелите му, земеделците, го заключват в една стая, дават му ядене и необходимите материали – да рисува.“
На страниците на „Пладне“ Бешков ще развие карикатурнияси стил, героите му от образи, както е при Александър Божинов, ще станат типове. „Присъдата“ над тях е жестока, защото е изказа на талантливо, категорично, въодушевено, със смях, присмех или насмешка, с енергия, която още се съдържа върху отдавна пожълтелите вестникарски страници, тя е тежко бреме и неотменен въпрос към епохата и историческото съзнание за нея. Тук той ще създаде тази галерия от политически екземпляри, без които е немислим погледът към българската история от 30-те години на ХХ век: Андрей Ляпчев, с неговите пълнички бузи и ехидна усмивка, скрита зад мустака, и козята брадичка, проф. Александър Цанков, Александър Малинов, Цар Борис III, с типичния аристократичен, орлов,„кобургски“ нос, охраненичкият екзарх Стефан със самодоволната си физиономия, иначе добър приятел на Бешков или Александър Гиргинов, който за две години, от 1931 до 1933, откакто е вътрешен министър, си е останал все същият, само се е смалил, или Михаил Маджаров, който безпомощно е захвърлил лопатата и цилиндъра си след първата копка и в недоумение се чуди на неразбирането, което среща: „За кого ли правя тия пусти железници“ и особено – професорите-министри: Петко Стайнов, Владимир Моллов, Димитър Мишайков, Георги Данаилов, Александър Цанков: пет професори, а отечеството загубено и т.н., и т.н.
Всички тези образи са характерни, както казва Бешков, те са типове, но тяхната сила е в това удивително майсторство да бъдат уловени и пресъздадени в конкретните им състояния. Поводите за създаване на голяма част от тези карикатури са отдавна забравени, достъпни само за историците специалисти, а без тях те трудно се разбират. Повлияни от случки, събития, поведения на момента, от героите на деня, техният сюжет често остава непонятен. Те изразяват идеи, но не са техни декларативни и еднозначни символи. В тях Бешков създава хора, живи и чувстващи. Всеки от тях носи своята разпознаваема маска, но тя сякаш оживява, за да изрази уникално състояние, и в това е тяхната сила. Бешков е преди всичко психолог.
Той сам има съзнание за тази „сила на изкуството“. Смята, че всичките тези, „които много вършеха, а накрая нищо не направиха“, сами му дължат благодарност за това, че ги е въвел „във вечния и неповторим свят на изкуството“, че в крайна сметка – ги е удостоил, ги е направил личности. От тук насетне карикатурният образ ще измести оригинала, както прякорът – собственото име. Бешков е детето, което вика: Царят е гол! – и ще остане завинаги такъв. Карикатурата, ако е успешна, е като прякора, социалното име на индивида – характерът му в сбита форма. Тя се прилепва към него като сянка, като изкривено отражение, което навсякъде той мъкне със себе си, но загуби ли го, губи личността си.
Изявата на Бешков става в отрицанието – това е неговата сила и неговото нещастие. На въпроса: какви чувства го импулсират, когато прави карикатура, той отговаря: „Досада и ненавист. И същевременно една тънка благодарност към жертвата, че ми е дала възможност да я оскърбя. Затова може би ми е толкова мила отпосле. „Обичам хората, след като ги накарам да ме ненавиждат. Ползувам се от случая да попрося извинение от тях, като ги уверявам, че аз само съм споделил вината им и те моята. Квит“.
Бешков има твърдо и непоколебимо разбиране за света, има своя философия за света, за отношенията между хората, за изисквания та, които трябва да се поставят на човек: „свeтът го е създал практичният, порочният човек по свой образ и подобие“. Той е моралист, пише за него Никола Мавродинов: „Социалният мироглед на Бешков е подчинен на нещо по-дълбоко – на един едва ли не религиозен светоглед, защото той вярва в нещо свято, голямо и могъщо, което се намира в самия човек. Но това нещо ние не виждаме в образите му. Той ни показва в тях грозотата на противното. Тъкмо в тая борба между двете се раждат противоречията, върху които той се нахвърля със сила и често с жестокост. И тъкмо тук се създават редица невъзможности, които довеждат до трагизъм. Защото основата на Бешковата политическа карикатура е в трагизма на тия противоречия.
Ние не казахме случайно думата трагизъм. Най-характерно за неговата карикатура е това идване до трагичното в обществените отношения, това изтъкване на трагичната, катастрофалната за човека и за човешкото достойнство страна, тоя нравствен абсолютизъм на художника, който го кара да вижда трагично всяко престъпление спрямо човешката личност.
И ето, неговото твърдо убеждение в моралните ценности на човека му даваше воля да бичува и наказва“. Бешков започва да усеща тази сила на „абсолютизма“ в мирогледа си като бреме, като собствена драма: „Ако се знае колко карикатуристът е наказан от Бога – да вижда красотата грозна и злото – невинно, да принадлежи до болка на всяко зло и цинизъм, на всяка бедна скръбна добродетел, на всеки възторжен глупав факт“, ще напише той през 1931 г. Това гнетящо чувство ще се засилва.
