Луксозна нова къща в обикновен стар квартал. На шезлонг край плувен басейн седи момиче, което иска да се усамоти. Започваме нашата история оттук, в минутите преди незначителното събитие, променило всичко. Неделен следобед през май, в който кварталът ни все още опазва крехкия си мир, някакъв баланс между старо и ново, между нас и тях. През лятото, по време на погребението, медиите ще изказват дръзки предположения кой е виновен. Ще провокират присъстващите да обявят пред камера на чия страна са.
За сведение: ние никога не сме искали да вземаме страна.
Джунипър Уитман, момичето край басейна, беше на седемнайсет години. Безспорно трудна възраст, дори всичко да ти е наред – както смятахме ние за нея. Банално е да се каже, че външността заблуждава, затова няма да го кажем. Ще го формулираме така: никой не може да бъде опознат само по видимото. Повечето от нас крият онова, което би разтревожило и объркало околните – показваме само онези свои страни, които се надяваме, че ще се харесат. Джунипър криеше нещо и сама не знаеше да се срамува ли от него, да се гневи ли, или какво.
Дворът на новата им къща беше много по-малък, отколкото предишния – едва един декар, докато по-рано Джунипър се бе радвала на цели десет. Къде можеше да се дене, когато искаше никой за нищо да не я закача, а не ѝ позволяваха да излиза? Почти целият парцел бе зает от къщата и басейна, а малкото останало пространство бе съвсем открито. Джунипър не можеше да разчита на никакво уединение. В предишния им дом тя обичаше да седи под високите хвойни в дъното на имота, достатъчно далече от къщата, за да може да диша и мисли свободно. Обичаше да е сред природата, сред биотата, както я наричаха учените. Тя я караше да се чувства по-добре.
Само че строителят на тази голяма и лъскава бяла къща беше изсякъл величествените дървета, хвърляли сянка над някогашната малка постройка, която бе срината най-безцеремонно и отломките ѝ бяха разчистени, сякаш разрухата бе причинена от буря или земетресение. Но тук не беше имало нито буря, нито земетресение. Просто това бе желан квартал в приятен град в Северна Каролина и винаги се намираха купувачи с много пари. И ето я сега голямата бяла къща с нейния малък, но скъп оголен двор, с басейна, шезлонга и момичето с книгата.
Джунипър реши, че шумоленето, което чува, е от някакви катерици в съседния двор, където имаше цяла горичка от орехи, кестени, борове и огромен дъб, съществувал отпреди раждането на когото и да било в квартала. Тя не обичаше катериците. Вярно, сладки бяха, но не можеше да им се има доверие, че няма да скочат право под колата ти, като ги наближиш. А и вечно влизаха в хранилките за птици да крадат семената. Джунипър държеше роман и отново се зачете в него. Историята беше интригуваща, а тя се бе усъвършенствала в бягството чрез книгите.
– Ей – чу се глас, който не беше катеричи.
Джунипър вдигна поглед и видя тийнейджър, който стоеше до границата на парцела им. Едната му ръка държеше гребло, а другата бе вдигната за поздрав.
– Ти сигурно си новата съседка – каза той. – Канех се да събера шумата, но те видях и реших да кажа „здрасти“.
Появата му бе изненада в две отношения. Джунипър не знаеше, че наблизо има някой, така че това едно на ръка. Но дори да бе заподозряла, че там стои човек, момче, неин връстник, би очаквала той да изглежда като нея, тоест да е бял. Всички хора в предишния ѝ квартал бяха бели. Но той не беше бял, тя почти нямаше съмнение. Имаше светлокафяв тен и остра къдрава коса във възможно най-тъмния нюанс на златистото.
– Здравей – отвърна тя. – Нанесохме се вчера с родителите ми и сестричката ми.
– От друг град ли идвате?
– Не, от тук, само че от по-далечен квартал.
Той се усмихна.
– Страхотно. Е, не исках да те безпокоя. Обадих се само да ти кажа „добре дошла“.
– Няма проблем. Благодаря.
Да беше се свършило дотук, да бяха се поздравили и толкова, нещата щяха да са далеч по-прости за всички. Меко казано.
Северна Каролина има умерен климат. Привлича най-вече с това. Зимата не е мразовита, а пролетта настъпва рано. Да, лятото е горещо, но есента е приятна и трае дълго.
Дъбовете запазват листата си чак до декември, а понякога, когато зимата е мека, някои разновидности не се оголват дори и през този сезон – южният жив дъб например с неговите източени като птичи пера нежни листа.
Момчето, което поздрави Джунипър в онзи пръв ден, Завиър Олстън-Холт, знаеше много за дърветата. Не че му бяха голямата страст, той се интересуваше повече от музика и особено от музиката за акустична китара. Но тъй като китарите се изработват от дърво, когато майка му описваше с безкрайни подробности различните дървета, техните хабитати, населяващата ги фауна, качествата им и заплахите за тях (като алчните строители на къщи бяха начело в списъка), той, общо взето, я слушаше внимателно. Когато тя стоя в задния двор да снима клип и плака цял ден, когато мъже с брадви и електрически триони се заловиха още от изгрев-слънце да изсичат дърветата в съседния имот и продължиха до здрач, тъй че ушите му пищяха цяла вечер, той остана до нея, прегърнал я през раменете, защото единствено това можеше да направи за майка си. А тя бе направила толкова много за него.
Ето защо нито Завиър, нито някой от нас бе изненадан, че майка му не гореше от желание да се запознае със съседите, купили новопостроената къща зад тяхната. Валъри Олстън-Холт не знаеше как да е дружелюбна с хора, способни да платят прескъпо, та старата къща да бъде съборена и дърветата около нея изсечени. Всичките дървета.
– Такива хора нямат съвест – повтаряше често тя, защото подобни неща се случваха в различна степен из целия „Оук Нол“. – Изнасилват природата. Умъртвяват я. Дърветата са живот. Не само моят живот – добавяше, тъй като бе специалист по горско стопанство и екология, – а изобщо живот, точка. Те произвеждат кислород. Необходимо е да запазим поне по седем дървета за всеки човек на планетата, иначе хората ще започнат да се задушават. Помисли за това.
Завиър отиде в залесения преден двор, където майка му режеше божури, за да красят нощното шкафче на болна съседка. Цветните лехи около скромната им тухлена къща, построена през 1952 г. и почти неремонтирана оттогава, бяха любимото нещо на Валъри. Пред тях се нареждаха само синът ѝ и едно дърво – масивният двайсет и пет метров стар дъб в задния им двор. На никого не би хрумнало, че едно дърво може да означава толкова много за някого. Но то не само беше великолепен екземпляр; Валъри Олстън-Холт го приемаше като свой другар, съпреживял много с нея. Масивният му ствол бе първото, което тя виждаше, щом погледнеше през прозорците от тази страна на къщата. Припомняше ѝ безброй мигове от годините, прекарани тук, като един от най-паметните сред тях бе лятната вечер, в която бе стояла, опряла чело в грапавата му сиво-кафява кора, и бе плакала, докато Завиър спеше в люлката си, твърде малък, за да знае, че Бог току-що ги е ограбил безмилостно.
