В ДЕСЕТОХИЛЯДНАТА ГОДИНА на нашия Господар – десетохилядната година от царуването на Безсмъртния Крал, милосърдния Принц на Смъртта! – Гидеон Нав си взе меча, обувките и мръсните списания и избяга от Дом Девети.
Не бягаше наистина. Гидеон никога не бягаше, ако не се налага. В абсолютната тъмнина преди зазоряване тя си изми зъбите, без да бърза, наплиска лицето си с вода и дори стигна дотам да измете пода на килията си. Изтърси голямото си черно расо и го закачи на кукичката. След като беше правила това всеки ден в продължение на повече от едно десетилетие, вече нямаше нужда от светлина, за да се справи. Толкова късно след равноденствието, дотук бездруго цели месеци нямаше да достигне светлина; сезонът се познаваше по това, колко силно скърцаха вентилационните решетки на отоплението. Гидеон се облече от глава до пети в полимерни и синтетични тъкани. Среса си косата. А после Гидеон започна да си подсвирква през зъби, докато отключваше охранителната си гривна и внимателно я подреждаше, заедно с откраднатия ключ за нея, върху възглавницата на леглото си – като шоколадов бонбон в луксозен хотел.
След като излезе от килията си и преметна раницата на едното си рамо, Гидеон отдели време да слезе пет етажа по-надолу, до безименната ниша на своята майка в катакомбите. Направи го от чиста сантименталност, защото нейната майка не лежеше там още от детството на Гидеон и никога повече нямаше да се върне на това място. Последва дългото изкачване по задното стълбище в продължение на двайсет и два етажа, по време на което нито една светлина не разсея мазния мрак, завоят към разклонението на шахтата и пристигането на площадката, където щеше да дойде превозното ѝ средство: совалката, която очакваше след два часа.
Оттук навън се откриваше безпрепятствена гледка към късче от небето над Девети. Беше мътнобяло там, където атмосферата се напомпваше най-гъсто, и разредено синьо там, където не беше така. Яркото мънисто на Доминикус благосклонно примигваше от окото на дългия вертикален тунел. В тъмнината Гидеон направи пробна обиколка по периметъра на площадката и с всичка сила притисна ръце в студената, хлъзгава скала на стените на пещерата. След като приключи с това, тя посвети дълго време на задачата методично да разритва всяка една безобидна купчинка пръст и камъни, разпръснати по изровения под на площадката за приземяване. Заби охлузения стоманен връх на ботуша си в плътно отъпканата пръст, но след като се увери в крайната невероятност някой да си прокопае път през нея, Гидеон я остави на мира. Не остави непроверен нито инч от това огромно, пусто пространство и когато генераторът за осветлението се събуди с неохотно ръмжене, Гидеон провери всичко още два пъти, вече с очите си. Покатери се по телената мрежа на стълбовете на прожекторите и провери и тях, замижала от блясъка им, като опипваше на сляпо зад металните им корпуси и изпитваше мрачно удовлетворение от факта, че не намираше нищо там.
Накрая се паркира върху една от безредните купчини отломки точно по средата на площадката. В яркия блясък на прожекторите истинската светлина бледнееше. От тази на прожекторите експлозивно се раждаха уродливи сенки, които обграждаха Гидеон от всички страни. Сенките на Девети бяха дълбоки и неспокойни; бяха студени и тъмни като синини. В тази обстановка Гидеон се възнагради с едно малко найлоново пликче овесена каша. Вкусът ѝ беше прелестно сив и ужасен.
Сутринта започна така, както беше започнала всяка друга сутрин в Девети от началото на съществуването му. Гидеон направи още една обиколка на огромната площадка за кацане, вече само за разнообразие, като разсеяно подритваше хаотичните купчини от пръст и чакъл. Отиде на балкона и погледна надолу към централната пещера, за да провери за някакво движение там, като човъркаше с върха на езика си овесената каша, полепнала по кътниците ѝ. След известно време се разнесе далечното потракване на скелетите, които се качваха към полята с посевите, за да се заемат с безмозъчното бране на снежен праз. Гидеон си ги представи: с цвят на мръсна слонова кост в сернистия сумрак, с потракващи по земята кирки, с очи като безброй потрепващи червени точки.
Първата камбана удари своя немелодичен и жалостив сигнал за началните молитви. Както винаги, камбаната звучеше така, все едно я ритат надолу по стълбите; нещо като БЛА-БЛАНГ… БЛА-БЛАНГ… БЛА-БЛАНГ, което беше събуждало Гидеон всяка сутрин, откакто се помнеше. Това предизвика движение. Гидеон надникна надолу към дъното, където сенките се сбираха върху студените бели двери на замъка Дриърбурх, строги и тържествени, в мръсната пръст около тях, широки колкото три тела и високи колкото две, всечени в скалата. От двете страни на портата имаше по едно огнище, което неспирно бълваше мазен, вонящ дим. Над вратите се тълпяха миниатюрни бели фигури в разнообразни пози, стотици или хиляди, резбовани с някакво чудновато умение, поради което очите на всички сякаш се взираха в теб. Всеки път, когато принуждаваха Гидеон да мине през тази врата като дете, тя пищеше толкова силно, все едно умираше.
Раздвижването на най-долните нива се засилваше. Светлината се беше успокоила до видимост. Обитателите на Девети вече би трябвало да излизат от килиите си след сутрешното съзерцание, за да се приготвят да отидат на молитва, а придворните от замъка Дриърбурх – да се подготвят за предстоящия ден. Щяха да се заемат с многобройни, тържествени и безсмислени ритуали в по-долните зали. Гидеон метна празното пликче от овесената каша от ръба на нивото и седна, като сложи меча на коленете си, за да го почисти с един парцал: оставаха четиресет минути.
Изведнъж неизменната скука на утрото в Девети се промени. Първата камбана удари отново: БЛАНГ… БЛА-БЛАНГ… БЛА-БЛАНГ… Гидеон наведе глава на една страна, за да се заслуша, и откри, че ръцете ѝ са застинали върху меча. Камбаната удари цели двайсет пъти, преди да спре. Ха, сигнал за сбор. След малко отново се разнесе тракането на скелетите, които послушно бяха оставили кирките и мотиките си, за да се явят на сбора. Те се понесоха надолу по нивата в ъгловат поток, нарушаван тук-там от някоя накуцваща фигура в одежди в ръждиво-черно. Гидеон отново хвана меча и парцала си: готин опит, но тя нямаше да се хване.
Гидеон не вдигна поглед, когато на нейното ниво отекнаха тежки, неравномерни стъпки, нито когато чу грохота на ръждива броня и ръждивия грохот на тежко дишане.
– Минаха цели трийсет минути, откакто свалих гривната, Крукс – каза тя, а ръцете ѝ продължаваха да се движат. – Едва ли не все едно искаш да си тръгна оттук и никога да не се върна. О-о-о, мамка му, но ти абсолютно това искаш.
– Поръчала си совалка с измама – избълбука маршалът на Дриърбурх, който се славеше единствено с това, че беше по-разнебитен от някои официално обявени за мъртви. Беше застанал пред нея на площадката за кацане и гъргореше от негодувание. – Фалшифицирала си документи. Откраднала си ключ. Свалила си гривната си. Ти вредиш на този дом, злоупотребяваш с вещите му, крадеш стоката му.
– Стига, Крукс, можем да постигнем някакво споразумение – придума го Гидеон, като обърна меча си от другата страна и критично го огледа за резки по острието. – Ти ме мразиш и аз те мразя. Просто ме пусни да си вървя без бой и можеш да се оттеглиш на спокойствие от длъжността си. Намери си хоби. Напиши си мемоарите.
– Вредиш на този дом. Злоупотребяваш с вещите му. Крадеш стоката му.
Крукс обожаваше глаголите.
– Кажи, че совалката ми е експлодирала. Аз съм загинала, колко жалко. Хайде, Крукс, моля ти се – ще ти подаря едно списание с голотии. „Фронтални цици от Пети“.
Последното за момент зашемети маршала до такава степен, че беше неспособен да отговори.
– Добре, добре. Връщам си думите назад. Няма списание, което наистина да се казва „Фронтални цици“.
Крукс пое напред като ледник, който си е наумил нещо. Гидеон се претърколи назад от мястото си, когато върху него се стовари античният му пестник, и се измъкна по-далеч от удара в дъжд от пръст и чакъл. Сръчно прибра меча си в ножницата, а ножницата стисна с две ръце като бебе. Изстреля се назад, по-далеч от ботуша на Крукс и огромните му, възлести ръце. Крукс може и да беше почти мъртъв, но сякаш беше направен само от сухожилия, а юмруците му изглеждаха така, все едно имаха по трийсет кокалчета на всеки. Беше стар, но беше адски страховит.
– Леко, маршале – каза му Гидеон, въпреки че тя беше тази, която се търкаляше в пръстта. – Ако продължаваш така, има опасност да ти хареса.
– Говориш много силно като за стока, Нав – отвърна маршалът. – Бърбориш прекалено много като за дълг. Аз те мразя, но при все това ти си част от моя инвентар. Вписал съм дробовете ти като дробове за Девети. Премерил съм жлъчката ти като жлъчка за Девети. Мозъкът ти е долна и съсухрена гъба, но той също е на Девети. Ела тук и аз ще ти загася светлините и ще те удрям, докато умреш.
Гидеон се плъзна назад, като поддържаше дистанция.
– Крукс – каза тя, – в една заплаха би трябвало да се казва: „Ела тук, или…“.
– Ела тук и аз ще ти загася светлините и ще те удрям, докато умреш – изграчи старецът, докато продължаваше да напредва към нея, – а след това Господарката каза, че ще отидеш при нея.
Едва тогава дланите на Гидеон настръхнаха. Тя вдигна поглед към плашилото, надвиснало над нея, а той отвърна на погледа ѝ с едното си втренчено, ужасяващо и злокобно око. Старинната му броня беше толкова прогнила, че сякаш всеки момент щеше да се разпадне по тялото му. Нашарената с петна, прекалено опъната кожа на черепа му изглеждаше готова да се обели, но той създаваше впечатлението, че дори няма да забележи това. Макар и Крукс да беше напълно лишен от некромантски умения, Гидеон подозираше, че в деня, в който умре, той нямаше да спре – от чиста злоба.
– Загаси ми светлините и ме удряй, докато умра – отвърна бавно тя, – но твоята Господарка да върви право в ада.
Крукс се изплю върху нея. Това беше отвратително, но както и да е. Ръката му посегна към дългия нож, който носеше над едното си рамо в ножница, нашарена с плесен, и Крукс го завъртя, за да покаже тънка ивица острие: но когато видя това, Гидеон скочи на крака, вдигнала своята ножница пред себе си като щит. Едната ѝ ръка беше на ръкохватката на меча, другата – на обкова на ножницата. Двамата застинаха лице в лице в безизходица – Гидеон беше съвсем неподвижна, а старецът дишаше шумно и хрипливо.
– Не прави грешката да изтегляш острие срещу мен, Крукс – каза Гидеон.
– Не си и наполовина толкова добра с този меч, колкото си мислиш, Гидеон Нав – отвърна маршалът на Дриърбурх, – и някой ден ще те одера за неуважението ти. Някой ден ще използваме органите ти за хартия. Някой ден сестрите на Заключения гроб ще търкат костницата с твоята четина. Някой ден покорните ти кости ще поръсят всички места, които презираш, и ще накарат камъните им да лъснат от твоите мазнини. Свикан е сбор, Нав, и аз ти заповядвам да се явиш веднага.
Гидеон си изпусна нервите.
– Ти се яви, мъртъв стар пес, и можеш да кажеш на проклетата си Господарка, че вече ме няма.
За нейна огромна изненада, той се завъртя на пета и се отдалечи, като накуцваше по тъмния и хлъзгав под на нивото. По целия път от него се разнасяха грохот и ругатни и Гидеон си каза, че е победила още преди да се събуди тази сутрин; че Крукс беше безсилен символ на контрол, един последен опит Гидеон да бъде изпитана дали е толкова глупава, или толкова наплашена, за да се върне зад студените решетки на своя затвор. Сивото и гнило сърце на Дриърбурх. Още по-сивото и по-гнило сърце на неговата господарка.
Гидеон извади часовника си от джоба и го погледна: оставаха двайсет минути, четвърт час и малко. Гидеон беше свободна. Гидеон си беше тръгнала. Вече нищо и никой нямаше да може да промени това.
"Гидеон Девета" от Тамсин Муир – лошото момиче на жанровата литература
